— Равнините няма да се трогнат, гарантирам ти — каза Мариус. Беше станал и изглеждаше готов за бой. Стенуолд съобрази, че на долния етаж бойците му също са готови с щитове, мечове и арбалети. Спуснаха се бързо по стълбите. Знаеха, че сега, след провала на плана им, нищо няма да спаси Мина. Осоидите разполагаха с по пет мъже за всеки защитник, който градът можеше да мобилизира.
„Ама и ние сме една сбирщина.“ Мисълта премина през главата на Стенуолд, докато слизаше на бегом по стълбите в края на колоната. Най-напред беше Мариус, с тъмна коса, медна кожа и характерното за расата си дребно телосложение — беше изоставил народа си, за да дойде тук, станал беше ренегат, за да се бие с враг, в който собственият му град не вярваше. След него беше Тисамон, все така обладан от ярост, но и все така най-грациозният мъж, когото Стенуолд познаваше. Коженият му боен жакет беше с типичната зелено-златна окраска, носеше дори церемониалната игла на богомолкороден оръжемайстор. Тисамон никога не сваляше иглата и Стенуолд подозираше, че се е вкопчил в традиционните разбирания на народа си за чест и омраза като удавник за сламка.
„А ето ме и мен — със смугла кожа и оредяваща коса, набит и едър, с тежка стъпка. Не съм виновен аз, че народът ми е с едър кокал! Панталони от корава кожа и обгорена престилка, дебели ръкавици на занаятчия под колана и защитни очила на каишка през врата. На пръв поглед нищо общо с войнското занятие. Ала ето ме тук, препасал арбалет, който ми се мотае в краката.“
В стаята долу бойците на Мариус ги чакаха в готовност. Някои стискаха тежък квадратен щит в едната ръка и меч в другата, други държаха арбалети. Двама носеха багажа — тежка кожена чанта с инструментите на Стенуолд, и един — дълга дървена кутия. Махнаха резетата на вратата и я отвориха. Двамина изскочиха навън, вдигнали щитовете си. Стенуолд си даде сметка, че е изостанал, ужасен от мига, когато ще се озове на открито, без покрив, който да го пази от вражеския огън. Тисамон и повечето бойци вече бяха излезли. Но Мариус го чакаше, приканвайки го с поглед да побърза.
— Идвам — каза Стенуолд и се засрами от треперливия си глас. Хукна надолу по стълбите, като се мъчеше да откачи в движение арбалета от колана си.
— Зарежи. Само побързай, моля те — нареди Мариус и излезе през вратата. Зад Стенуолд последните двама войници охраняваха края на колоната.
И ето че се озоваха на открито. Звуците на битката при портата се чуваха съвсем ясно, по-отблизо, отколкото изглеждаше възможно, но самата улица още не беше станала арена на сражения — все още. Имаше само цивилни минасци, които чакаха на групички с нескрита тревога. Мъже и жени, а също момчета и момичета, които бяха твърде малки и нямаха място тук, всички стиснали ножове, мечове и дъги от бъчви. И чакаха.
По нечути указания от Мариус войниците се подредиха — щитове отпред и отзад, а Стенуолд, багажът и стрелците останаха в средата. Мариус вървеше начело, налагайки бързо темпо надолу по тясната улица. Тъмните брони на войниците му отваряха път през навалицата със самия си вид, без нужда от думи или действия.
— Не мога да тичам толкова бързо — оплака се Стенуолд. Усещаше, че изостава и очакваше мъжете зад него всеки момент да го сбутат или да се спънат в него. — И къде изобщо е Тисамон?
— Тук някъде. — Мариус не се огледа, нито посочи, но Стенуолд зърна за миг богомолкородния войн. Тисамон минаваше през хората като външен пост, спираше да хвърли поглед през рамо към портата, после продължаваше напред. Сложил беше бойната си ръкавица и закривеното острие стърчеше между пръстите му, щръкваше като късо копие, после се прибираше плътно към ръката му. Ръкавицата беше древно богомолско оръжие и сигурно би изглеждала нелеп анахронизъм в очите на Стенуолд, ако не беше виждал какво прави Тисамон с нея.
— Ами вашият човек при портите? — извика Стенуолд, като отчаяно се опитваше да поддържа темпото.
— Мъртъв е — отвърна кратко офицерът.
— Съжалявам.
— Запази съжалението си за окончателния списък — посъветва го Мариус. — Още не сме се измъкнали.
Сред минасците се усети вълна на раздвижване и не заради преминаването на малкия отряд чужденци, отправил се към летището. Стенуолд се досети какво е предизвикало вълнението. Навсякъде около него гражданите размахваха мечове, занаятчийски чукове и прости дървени сопи. Да се овладее градът нямаше да е нито лесно, нито бързо, но накрая осородните щяха да надделеят. Мечтата им за свят в черно и златно не търпеше поражения.