— А ако бяхме казали на твоите хора? — попита горчиво Стенуолд.
— Изобщо нямаше да се трогнат. Имат си дрязги на хиляда години, които още не са изгладили. Нямат време да започват нови. — И в гласа му, за изненада на Стенуолд, се процеждаше същата горчивина като в неговия. Богомолкородният гледаше втренчено бойната си ръкавица, свиваше пръсти, за да полегне металното острие по протежение на ръката му, после го караше да щръква напред. Всичко това не беше заплаха. Тисамон просто търсеше успокоение в старите ритуали.
— Видяхме картата им — прошепна Стенуолд. Беше зърнал само за миг огромната карта на осоидите, но никога нямаше да я забрави. Карта на земи, които никога не беше виждал, обхващаща други, които познаваше до болка — родните Равнини, — и всички те опасани с бойни и продоволствени линии. Карта на планирани завоевания, обхващаща целия познат на осородните свят.
— Никой няма да ни чуе — повтори Тисамон и този път в гласа му имаше неочаквана мъдрост. — А и какво изобщо са Равнините? Няколко враждуващи помежду си градове-държави, няколко анахронизма от Вещото време, когато нещата са били различни, и може би неколцина мъже като теб, които се опитват да проумеят нещата в дълбочина. Осоидите са единен съюз, ние сме разединена шарения. — Гласът на Тисамон звучеше все по-мрачно и Стенуолд се досети, че мислите му отново са се върнали към Атриса, към предателството. Искаше му се да измисли друга причина, с която да обясни нейното отсъствие и техния провал при портите на Мина.
— Какво ще правиш — попита той мравкородната жена, — щом не можеш да се върнеш вкъщи?
— Няма да съм първият ренегат от расата си, който е станал наемник. Ако ни откараш до Хелерон, ще предложа услугите си там — каза тя. — Пазарът за наемници там е оживен, а ще става и по-оживен.
— Същото важи и за мен — обади се Тисамон.
— Тисамон…
— Не. — Тонът на богомолкочовека беше категоричен, по-категоричен отвсякога. — За мен няма връщане в Колегиум, Стенуолд. Няма място за спорове и дипломация. Плюя на обществото. Плюя на любезните думи. Край. Веднъж вече те последвах по тази пътека и виж къде ме отведе тя.
— Но…
— Ще остана в Хелерон и ще се изправя срещу осоидите по моя си начин. — Тисамон прибра с внимателни движения лъка в кутията. — Ти си имаш свои начини, Стен. Трябва да се върнеш във вашата академия при твоите умни занаятчии и механици и да ги накараш да разберат. Да се подготвят. От всички ни вие винаги сте били единствената ни реална надежда за бъдещето.
Стенуолд не каза нищо. Последните ниви останаха зад гърба им и земя с обгорели от слънцето шубраци се ширна мълчаливо под тях.
2.
„Дори не мога да се оправдая с липса на време за подготовка.“
Защото те не бяха дошли, не и тогава. Беше се върнал в родния град, а по петите му не прииждаше потоп в черно и златно. Изглежда, Империята на осите беше отложила екзекуцията на Колегиум. Вместо на запад, армиите й бяха ударили другаде — предприели бяха мащабен и безмилостен поход срещу северните си съседи. О, имало бе търговци и пътници, дори и по някой дипломат, изпратен от черно-златните, но не и армии. Никой не би могъл да каже, че Стенуолд е бил притиснат от времето.
„Пропилях ли изминалите години, или нищо повече не е могло да се направи?“
— Вярно ли е това, което ми съобщи? — обърна се той към пратеничката. Беше дребна мухородна жена, висока не повече от метър. Приличаше на дете в уютния му кабинет.
— Аз съм само гласът, майстор Трудан, но информацията е сигурна. Скоро ще бъдат тук — отговори тя.
„Знаех, че ще се стигне до това.“
И щеше да ги застигне под маска. Отначало нямаше да има армии. Осоидите щяха да дойдат с усмивка и протегната ръка, с обещания за мир и благоденствие, но неговите шпиони вече го бяха информирали за многохилядния поход, за тракането на оръжия. Цялата далновидност в света не можеше да отнеме и частица от страха, който го измъчваше. Споменът за падането на Мина го заля, цветен и жив въпреки изминалото време. Стенуолд знаеше, че Империята не е бездействала междувременно. През изминалите седемнайсет години беше точила зъби и оръжия.
Седемнайсет години? Какво беше направил Стенуолд през тези години, освен да старее, дебелее и да оплешивява все повече? От занаятчия и идеалист се беше превърнал в политик и майстор в шпионажа със своя собствена агентурна мрежа. Организираните от него шпионски ядра шетаха из Равнините и се боричкаха за предимство с шпионите на Империята. Опитал се беше да втълпи идеята за предстоящото нашествие в главите на хора, които не искаха да слушат. Върнал се беше в родния си град, установил се беше удобно, спечелил си беше влияние, а накрая се сдоби и с преподавателско място във Великата академия. Като преподавател по неортодоксална история той, за огромно раздразнение на колегите си, водеше непримирима словесна борба срещу консервативната природа на своите сънародници, които не искаха друго, освен да се занимават на спокойствие със занаяти и търговия и да се оправят постарому с дребните си провинциални вражди. Изправял се бе многократно пред Събранието на Колегиум, за да обяснява, предупреждава и умолява, докато не омръзна до такава степен на представителите, че повечето вече не стъпваха в залата, когато името му беше вписано като оратор в програмата за деня.