— Твое величество?
Константин вдигна глава. Всички разговори бяха стихнали. Императорът разбра, че е заговорил на глас. Майка му внимателно го наблюдаваше. До нея беше загадъчният ням свещеник Анастасий; Крис с вдигнат към устните бокал; дори Руфин изглеждаше разтревожен. Константин погледна към почетния си гост — белокос мъж с младеещо лице, облечен скромно в тъмна туника и роба: презвитер23, личен пратеник на Милтиад, християнския епископ на Рим, истинската причина за този пир. Бес, императорският домоуправител, бе подгънал крака на лежанката. Константин примигна.
— Защо — ухили се той, — майките винаги се вторачват в своите синове?
Смях прогони напрежението. Преди Елена да отвърне остро, Константин вдигна глинения кратер и пи за нейно здраве. Останалите последваха примера му. Елена му отговори с леко намигване.
— Защо не пиеш от бокал като всички останали — рязко продума тя, — вместо от това глинено гърне, което хората използват, за да пикаят в него?
— Удобно ми е, майко.
— И като момче беше същият! — Елена се надигна от лежанката.
— Да, да! — побърза се съгласи Константин.
Майка му имаше вбесяващия навик да споменава слисващи подробности от детството му пред всеки, който си даваше труда да я изслушва. Но той я обичаше дълбоко, страстно. Даде й титлата Августа и впрегна енергията й, за да се възползва от големите й таланти, като й позволяваше да си пъха носа в неговите работи. Позволи на Елена и на верния й Анастасий да вземат пълния контрол над агентите му. Направи го по една причина: на Елена можеше да се вярва безусловно и без никакви съмнения. Както каза тя веднъж: „Няма ли Константин, няма и Елена.“ Това беше нейният девиз, нейното ръководно начало в живота. Дори в момента той четеше в погледа й точно това. Константин въздъхна и кимна.
— Пихме и ядохме достатъчно! — заяви той. — Бес, заповядай да почистят стаята, да затворят вратите и постави стража. Да не влиза никой.
Бес, висок кокалест мъж с постоянно презрително присвити устни, побърза да се подчини. След като всичко беше готово, Константин взе чашата си и вдигна наздравица за своя почетен гост. Той забеляза, че Силвестър едва се бе докоснал до храната и виното. Просто седеше и се оглеждаше, сякаш преценяваше и оценяваше всеки присъстващ поотделно. Беше дребен човек, безличен, ако изключим очите и устата. Благородна уста, помисли Константин, готова да се засмее. Забеляза белега върху едната му буза и смътно си спомни някакви разкази как по времето на Диоклециан императорските войски преследвали този могъщ християнски жрец. Сега той беше пратеник и говорител на римския епископ. Константин почувства прилив на гняв: роби и хора от простолюдието! И все пак Милтиад и Силвестър бяха също толкова могъщи, колкото и банкера Руфин, а може би дори и повече. Те можеха да определят настроението на тълпата, да я объркат с противопоставянето си, да разделят Рим.
— Бъди добре дошъл тук! — усмихна се Константин над ръба на чашата си.
— Твое величество — отговори на наздравицата Силвестър, — оказва голяма чест на мен и отца ми в Христа, както и на римската църква. Благодарим на Бога за твоята велика победа. Непрестанно отправяме молби за твоята безопасност и благополучие. Никой в Рим, освен присъстващите тук — леко се засмя той, — не е по-верен поддръжник на теб, Августе, от Милтиад и християнската общност. Ние ти отправяме нашите благодарности за едикта за веротърпимостта24.
— И отново го утвърждаваме! — обяви Константин. — Веротърпимост за християните тук в Рим и в цялата империя. Нещо повече…
Силвестър потръпна и повдигна глава.
— Възстановяваме цялото конфискувано имущество! — продължи Константин. — Даваме гаранции за гражданските права и за религиозна свобода както тук, така и в провинциите.
Силвестър бе видимо развълнуван.
— А римският епископ — продължи Константин, наслаждавайки се на думите си, — и неговите презвитери, свещеници и съветници вече няма да бъдат обезпокоявани. Всички процеси срещу християни ще бъдат преустановени, ще бъде дадено общо помилване, затворниците ще бъдат освободени.
Силвестър сведе глава, за да прикрие сълзите си.
— Това наистина е ден на спасението! — прошепна презвитерът. Той вдигна очи нагоре: — Господ ни освободи! В цялата империя, Августе, отвъд най-далечните й граници, ще се отправят молитви за твоето здраве и благополучие! — Погледът му се премести към Елена: — И за твоята майка. Но, твое величество, ако мога да си позволя да се възползвам от твоята доброта…
24
Т. нар. Милански едикт за веротърпимостта, издаден през юни 313 в съгласие между император Лициний и Константин. С него всички религии в Римската империя, включително и християнството, се обявяват за равнопоставени. — Бел.прев.