Константин пое дълбоко дъх, за да овладее паниката си. Не искаше да побегне навън като някоя разпищяла се от страх робиня. Беше гледал как екзекутират престъпници, виждал бе войници да умират от ужасяващите си рани, но това тук бе съвсем различно. Прекрасна млада жена с полупритворени очи и лепкава студена кожа. Съзря къс пергамент, оставен на пълните с лебедов пух възглавници и го взе. Буквите бяха грубо изписани. Константин разчете тържественото проклятие, defixio. Захвърли пергамента на пода и тръгна към вратата. Коридорът беше празен. Императорът бързо прекоси градината и заповяда на един страж да доведе при него майка му, Руфин и останалите. После се върна в стаята, запали още светилници, отвори капаците на прозорците и се загледа навън. Когато чу почукването, дори не си направи труда да се обърне.
— Влез! — извика той.
Влезе майка му, последвана от Руфин, Бес и Крис. Когато те се струпаха край леглото, се разнесоха изумени възклицания и сподавени проклятия. Константин се обърна.
— Удушена! — заяви той. — И същото обезобразяване!
Елена взе пергамента.
— Какво е това? — запита Руфин.
— Дефиксио.
— Проклятие! — възкликна банкерът.
— Да, тържествено проклятие! — потвърди Константин.
Елена внимателно огледа пергамента. В горния му край имаше нарисуван брадат демон с горяща факла в ръка; отдолу бяха изписани магически знаци и самото проклятие, което обричаше сина й на боговете на подземния свят:
— Глупости! — презрително се обади Елена и захвърли листа върху леглото.
— Дали са глупости? — обади се Крис. — Вергилий30 твърди, че вещерите могат да свалят луната от небето!
— Е, никога не съм виждала да става такова нещо! — твърдо заяви Елена.
С присвити очи тя погледна към сина си, опитвайки се да преодолее собствения си страх. Който и да бе направил това, беше много умен човек. Суеверният нрав на Константин, наследен от баща му, бе добре известен. Тя виждаше как проклятието оказва върху него по-силно въздействие, отколкото убийството. Освен това Елена беше сигурна, че виновникът е близък до техния кръг. Как иначе една куртизанка би могла да бъде убита в частните покои на двореца?
— Защо? — настоятелно запита тя.
Константин седна на един войнишки походен стол и започна да си играе с пръстените си.
— Мислех, че ще е по-безопасно, ако доведат Сабина тук — отвърна той, — а на другата сутрин да я изпратят с охрана.
— Колко души знаеха, че е дошла? — попита Руфин, загледан в трупа.
Константин сви рамене:
— Ако куртизанка пристига в закрита носилка, придружена от факлоносци, да не говорим за свитата от плещести бивши гладиатори… Половината дворец. Мислех, че ще е в безопасност.
— Кога? — запита Крис.
— Около два часа преди пиршеството да започне. Дори я посетих. Побъбрихме малко.
— И не заповяда да поставят стража пред вратата?
— Защо би трябвало? — отвърна Константин.
— Но тук е нямало борба! — възкликна Крис.
— Да, забелязах. — Управителят Бес обиколи стаята. — Няма нищо прекатурено, нищо повредено. А тя трябва да е крещяла, да се е съпротивлявала!
— Утре ще накарам лекар да огледа трупа! — каза Елена. Седна в края на леглото, обърна тялото и прокара ръка през огненочервената коса. — Не напипвам подутини или наранявания — прошепна тя. — Нищо, което да подсказва, че е била изненадана или удушена, когато е била в безсъзнание. Нарезите по лицето й не са дълбоки, направени са с тънка кама. Една опитна куртизанка като Сабина никога не би позволила случаен човек да влезе в стаята й. Би трябвало да се възпротиви; сигурно е бил някой, когото е познавала.
30
Публий Вергилий Марон (70 — 19 пр. Хр.) — един от най-прославените римски поети, автор на „Енеиди“, „Буколики“, „Георгики“. В четвъртата от неговите еклоги християните съзират предвещание за раждането на Божествения Младенец и настъпването на т.нар. „Златен век“. — Бел.прев.