Улиците все още бяха оживени, минаваха каруци, на които бе разрешено да се движат из града след падането на нощта, скъпи закрити носилки едва се разминаваха. Всички се отдръпваха пред равната редица на нощната стража — вигилите, които следяха за пожари или някакви нередности. Клавдия прекоси малък пазарен площад, под чиито арки странстващи търговци предлагаха натопени в сяра клечки, кърпачи купуваха и продаваха обувки, готвачи с преносими печки изкушаваха минаващите с каша от грах и наденички с подправки. Укротител на змии и гълтач на саби се опитваха да привлекат зяпачи, но бяха изправени пред острата конкуренция на един дресьор, който с камшик в ръката се мъчеше да накара маймуна да мята стрели в цел. На някои места улицата се разширяваше, на други се превръщаше в тесен проход, прорязан от тесни арки, които дори някой изтърван кепенец можеше да препречи. Хората заглеждаха минаващата Клавдия, но нейната целеустремена походка им даваше да разберат, че тя не е някоя изгубила се кръчмарска прислужница. Хитрина, която тя бе отдавна научила: безпомощните привличат своите нападатели, но ако вървиш наперено, размахваш тоягата и отвръщаш на чуждите погледи, ще те оставят на мира. На стълбището на един бордей някакъв мъж си пееше:
Няколко пияници, замаяни като попаднали във винена бъчва змии, се струпаха край него и го изритаха надолу по стъпалата. Започналата свада беше бързо преустановена от група войници, които съпровождаха роб с железен нашийник около врата — знак, че наново е бил заловен и като на куче са му дали името на неговия собственик. Накрая, след като пресече богатия квартал, чиито просторни домове се охраняваха от стени без никакви процепи и отвори по тях, Клавдия стигна до insula36, голямата четириетажна сграда, където на приземния етаж се приютяваше кръчмата „Магариците“. Това беше просторна странноприемница, но под напуканата табела откритата й предна част изглеждаше по-малка заради вградения в зидарията тезгях. На хоризонталната греда над вратата се мъдреше бухалът на Минерва, а на подпората се смееше един приклекнал Меркурий с възбуден член. Кръчмата изглеждаше пуста. Клавдия усети как сърцето й се качва в гърлото. Дали не бяха прибрали чичо й? Тя влезе в главната зала, която богаташите биха нарекли атрий: Полибий я беше преобразувал в просторна пивница, изпълнена със свещи от напоена в лой сърцевина на тръстика и висящи светилници. Въздухът бе натегнал от застоялата миризма на мазнина, пържено месо и риба.
Клавдия застана в сянката на вратата и се засмя. Нищо не бе се променило! Ако стражата решеше да нахлуе, мястото трябваше да е празно. Повечето от постоянните посетители на „Магариците“ имаха какво да крият. Но тук сега беше по-скоро спокойно: мъже хвърляха зарове, играеха на табла или на „Разбойници“, или просто кротуваха полупияни, вторачени в кърчазите с пиво. В отсрещния ъгъл седеше Океан, огромният бивш гладиатор, широкоплещест, с кръгло шкембе и бедра, дебели като стволове на дървета. Беше започнал да оплешивява и, за да свърши работата на природата докрай, бръснеше главата си. На едното му ухо беше закачена стъклена халка. Другото, отхапано при единоборство на арената, той бе изсушил и носеше на врата си провесено на връв. Мръщеше се както обикновено, леко кривогледите му очи под дебелите вежди минаваха от посетител на посетител и ги предупреждаваха да не създават неприятности. Погледът му спря върху Клавдия. Отначало се озадачи, сетне се ухили, изваждайки на показ, както казваше чичо й, най-красивата гледка на нащърбени зъби в целия Рим.
— Малката! Малката!
Нелеп във възкъсата си туника, с клатушкаща се походка Океан тръгна към нея и я сграбчи в обятията си, които миришеха на зехтин, подправки и застояло.
— Не стискай толкова, Океане! — прошепна Клавдия. — Къде е чичо?
— О, отиде да се срещне с префекта! — успокои я Океан.
— Не е загазил, нали?
— Не. — Бившият гладиатор започна да си играе с изсушеното ухо върху потните си гърди. — Онзи тъпак искал само да зададе няколко въпроса. Това е всичко. — Той я поведе към масата. — Ще ти донеса хубави наденички с подправки и пресен хляб. Ей, вие там, гледайте! Клавдия е тук! — подвикна той.
На кухненската врата изникнаха някакви сенки, но Океан с жест ги отпрати да се махат и сам й поднесе аспержи и сос от нарязани на дребно зеленчуци заедно с чаша фалернско, разредено с вода. Клавдия бързо започна да се храни. Беше гладна, но знаеше, че Океан никога няма да я запита каквото и да е, преди да се убеди, че е задоволила апетита си.