— Кой е там? — остро подвикна тя.
— Клавдия! — гласът беше тих и гърлен. — Клавдия, ела тук!
Тя отстъпи назад.
— На котка и мишка ли ще играем? — подигра се гласът. — Нагоре-надолу сред гробовете? Ще хвана ли мишлето? Огледай се, Клавдия, виж тези стени с нишите по тях! Аз ще положа трупа ти сред покойните вярващи и никой няма да забележи!
Клавдия се напрегна; гласът приближаваше. На мъж или на жена принадлежеше той? На млад или стар човек? Тя изтри ръце в тъмната си туника и изруга от безсилие. Устата й пресъхна, докато се взираше в мрака. Имаше само една малка кама и тоягата си.
— Да поиграем на котка и мишка! — подхвърли тя подигравателно в отговор. — И не забравяй, че преследвачът може да стане преследван!
Тя побягна назад към нишата, откъдето бе тръгнала, и свърна по друг проход. Спря пред една ниша и чу как някой тихо провлече краката си. Побягна по-нататък, като спираше от време на време, докато лъч светлина от една пукнатина в скалата край нея не освети мрачния проход.
— Винаги върви наляво! — й бе казал Силвестър. — Следвай знака на рибата!
Тя тръгна вляво, но въпреки, че преследвачът й се движеше предпазливо, нямаше съмнение, че я настига.
— Клавдия! — сега гласът беше нетърпелив. — Искам само да поговорим! Защо не спреш за малко?
Тя забърза напред, с лепкава от пот кожа, гърдите започваха да я болят. Знаеше, че няма да се изгуби, и все пак досега не беше видяла и знак, че има някакъв изход. А дори и да излезеше навън, преследвачът вероятно щеше да продължи да я гони. Нямаше да бъде в безопасност, докато не стигнеше Апиевия път, където можеше да се изгуби сред тълпите, вървящи към града. Тоягата едва не се изплъзна от ръката й. Тя зави при един ъгъл и се разхълца от облекчение. Светлината тук беше по-ярка. Погледна към тесния ходник, през който бе дошла. От двете й страни нагоре в скалите тръгваше по една пукнатина. Тя намести тоягата си напряко в тях и напрегнато се вслуша. Преследвачът й приближаваше.
— Ще завърша това надбягване и ще победя! — подигра се към мрака тя. — Скоро ще ти избягам!
Като стисна вързопа, Клавдия побягна по прохода. Зад себе си чу трясък и се ухили. Който и да беше преследвачът й, здраво се бе блъснал в тоягата.
— Ще разбера кой си по насинените ти пищяли и по куцането ти! — присмя му се тя.
В слънчевата светлина тя на един дъх изкачи стъпалата и се озова в гробището, недалеч от Апиевият път. Побягна край рушащите се паметници и високите гробници, край погребалните урни от слонова кост и разядените от времето надгробни камъни. Прескочи една канавка и едва не се блъсна в група изненадани селяни, които тикаха колички към портата.
— Извинявайте! — заекна тя. — Приятелят ми е много нетърпелив!
Селяните се изсмяха и пуснаха няколко солени забележки. Един й предложи винен мях, друг — натрошена безквасна овесена питка. Клавдия ги прие. Обърна се назад, но от преследвача й нямаше и следа. Тя последва селяните до портата и влезе в града. Там им благодари и спря пред една готварница, за да си купи малко месо и чаша разредено с вода вино. Чак тогава се разтрепери и стомахът й се сви при мисълта, че едва е отървала кожата. Гледаше хората, които минаваха край нея, но не видя никого, който да се държи подозрително. Един мъж куцаше, но беше стар и прегърбен, а лицето му бе покрито с мръсотия. Освен него нямаше друг, който да изглежда наранен. Клавдия въздъхна и продължи по пътя си. Спря да си вземе нова тояга и, следвайки тълпата, навлезе още по-навътре в града.
В една кръчма се опита да се приведе в ред, но с туниката нищо не можеше да се направи. Беше разкъсана, покрита с кални петна и зеленикава слуз там, където се бе търкала в стените на катакомбите.
Когато се представи в определената за прислугата част в императорския дворец на Палатин, един иконом я огледа от главата до петите и самодоволно се ухили.