Руфин слезе от носилката. Главният разпоредител на игрите, останалите разпоредители и ланистите55 го посрещнаха в сянката на входа. Раздадоха чаши вино, вдигнаха се тостове, размениха се любезности. Клавдия стоеше в ъгъла, стиснала вързопчето и тоягата си. Вече мислеше, че банкерът я е забравил, но точно преди да го поведат към мястото му, той щракна с пръсти.
— Идваш с мен, Клавдия!
Изкачиха няколко стъпала, тръгнаха нагоре по лек наклон и влязоха в самия амфитеатър. Клавдия се закова на място от почуда. Тя гледаше знамената, флаговете и малките флагчета, които плющяха в ранния утринен вятър; ложите на знатните под техните сенници от богато драпирани скъпи материи; пясъкът, обагрен в странен оранжев цвят; и навсякъде и преди всичко тълпата. Още бе рано, но Колизеят се изпълваше и брътвежът на хилядите хора я замайваше. Руфин внимателно хвана ръката й и тя тръгна след него към покритата със сенник ложа, разположена непосредствено до императорската. По-късно в обкованите със злато кресла, наподобяващи тронове, пред малки масички щяха да седнат императорът и свитата му.
— Императорът ще дойде едва следобед — прошепна Руфин. — Мястото му ще бъде заето от главния разпоредител на игрите.
Банкерът спомена името на един благородник.
Клавдия погледна към няколко кресла, разположени по стъпалата под ложата на Руфин.
— Те са за Домацила и момичетата й — обясни Руфин. — Боя се, че ти ще трябва да стоиш права.
Клавдия кимна, отиде настрани и се загледа в морето от лица. Чичо й, Попея и цялата прислуга от „Магариците“ бяха някъде там. Кръчмата щеше да бъде затворена и заключена, пазена от някой юначага. Океан също щеше да присъства на игрите и високо щеше да раздава съвети на хората наоколо какво трябва да гледат.
Колизеят бързо се пълнеше. Разносвачи и дребни търговци обикаляха по пътеките и предлагаха вода, вино, пиво, наденички с подправки, натопен в пилешки сос хляб, меденки и парцаливи късчета пергамент с имената на гладиаторите, които щяха да се бият. Събирачи на залози, които се разпознаваха по огромните слънчобрани, носени от писари с восъчни таблички, се разминаваха и приемаха облозите. Слънцето скоро щеше да се издигне. Моряци вече опъваха с въжета и макари накиснатите във вода сенници, които трябваше да защитят тълпата от най-опасните последици от жегата.
На амфитеатъра бяха издигнати огромни скелета с поставки с оръжията на гладиаторите — те щяха да бъдат официално огледани преди началото на игрите. Разпоредители, ланисти и надути чиновници вече се навъртаха край тях, вдигаха щитове, проверяваха шлемове, облизваха пръсти, за да изпитат остротата на мечовете. Роби изравняваха пясъка. Група музиканти напразно се опитваше да впечатли тълпата с някаква музика, но никой не им обръщаше внимание. Стражи и помощни войски с щитове и мечове вече заемаха позиции край портата, от която щяха да излязат гладиаторите. Те щяха да охраняват изхода с изричното нареждане да убият всеки, който се изплаши и побегне. Над бученето на тълпата отекваше ревът на лъвовете и пантерите, затворени в клетки под амфитеатъра. Клавдия потръпна. Мразеше игрите, без самата да знае защо. Беше виждала бойни полета, покрити с трупове. Собственият й баща беше казал, цитирайки думите на един поет… как беше? „При игрите смъртта е толкова евтина, толкова обикновена…“
Клавдия чу възторжени писъци и крясъци, и се обърна. Домацила и дамите й се блъскаха, за да бъдат поздравени от Руфин. Клавдия гледаше красивите млади жени от различни народности: африканки, саксонки, илирийки, германки, момичета от Галия и Дакия със съвършено накъдрени коси; по техните уши, вратове, китки и пръсти блестяха скъпоценности; нежните им, намазани с благовонни масла тела бяха загънати с копринени роби и шалове. Лицата им бяха прекрасно гримирани, веждите обръснати, а миглите оцветени. Руфин поздрави всичките с целувки и прегръдки. Отведоха ги към местата им и там им поднесоха чаши с изстуден сироп, а банкерът съпроводи господарката Домацила до едно кресло пред подиума. Тълпата ги приветства с котешко мяукане и подсвирквания, солени забележки и насмешливи подмятания. Но над закачките започна да се разнася и тих монотонен ропот: „In hoc signo occides! In hoc signo occides!“ — „С този знак ще убиваш!“. Тлъстото лице на Домацила разтревожено се изкриви пред това красноречиво доказателство колко добре бяха осведомени римляните за убийствата. Скандирането ставаше все по-силно. Добре, че главният уредник на игрите в императорската ложа пристъпи напред с протегнати ръце и събралите се го посрещнаха с необуздани викове. Домацила въздъхна с облекчение и тежко се отпусна в креслото си.
55
Ланист — лице, което имало за своя професии организирането на гладиаторското обучение; то могло да бъде притежател на школата или да бъде наето от държавата или от частно лице за тази цел. — Бел.прев.