— Ти ли си Клавдия? — Той заекна, докато произнасяше името й.
— Аз съм Клавдия.
— Чичо Поли… Чичо Полиб…
— Полибий… — довърши Клавдия вместо него.
— Каза, че трябва да идеш при него. Мъжът с бокала на китката. Долу е. В бърлогите на зверовете.
Стомахът на Клавдия се сви. Толкова беше търсила този човек! И сега той бе тук, сред затъпяващата жега на Колизея, където въздухът бе натегнал от мирис на мръсотия, благовония, масло и кръв, и крещящата тълпа, която се превиваше от смях при смъртта на някой нещастник. Клавдия погледна момчето.
— Чичо Полибий го видя. Трябва да дойдеш! Трябва да дойдеш!
То я подкани с малката си ръчичка.
Клавдия се почувства странно, от шока леко й прималя. Тълпата сякаш се люшкаше напред-назад като вълна. Тя потърси къде да се подпре и докосна мъжа, седнал в края на балкона.
— Може и малко по-надолу, мила!
Клавдия си пое дълбоко дъх. Хлапето вече припкаше по стълбите, мърлявото му голо задниче се мяркаше под дрипавата туника. Клавдия нямаше друг избор, освен да го последва. Двамата стигнаха до входа към ямите. Стражите бяха погълнати от това, което ставаше на арената. Момчето започна да слиза, бледото му лице ясно се очертаваше в мътния полумрак. Клавдия усети как силата й се връща и вълнението свива стомаха й. Тръгна надолу. Коридорът пред нея беше дълъг и водеше напред в тъмнината. Въздухът бе спарен и зловонен, примесен с мириса на мухъл и слама — смъртоносният мирис на затворени диви животни.
Преди години тя бе идвала тук с баща си. Той беше получил отпуск и я бе довел долу да види тигъра, едро снежнобяло животно със зелени очи. Клавдия помнеше, че всяка от вратите в прохода води към редица паралелни коридори с животински клетки от двете страни. Момчето отвори една врата. Проходът беше тъмен, осветен само от факла, поставена в ниша в другия му край. Клавдия надникна към клетките. Тази вдясно изглеждаше празна и тя стреснато изкрещя, когато огромен лъв с тежка дебела грива и тъмножълта козина внезапно се хвърли върху решетките от лявата й страна. Животното се изправи на задните си крака и отвори уста с големи бели зъби.
Клавдия понечи да се върне, но вратата беше затворена. Лъвът сега стоеше на четири лапи, заковал в нея жълтите си очи. Клавдия огледа клетката. Беше здраво зарезена, значи нямаше от какво да се страхува. Лъвът изрева с отметната назад глава и другите животни по коридора му отговориха. Клавдия пак опита да отвори вратата. Някой я беше заключил отвън. Тя я натисна и започна да блъска с юмруци по нея. Лъвът отново изрева и момичето видя как към решетките се притискат неясни форми. Пристъпи напред. Звярът пак се хвърли към нея. Клавдия имаше чувството, че се е озовала в преддверието на подземния свят. Въздухът миришеше на кисело и тя усети слама под краката си. Факлата над вратата в другия край я мамеше. Колко глупаво се бе държала! Дали това не беше някаква жестока шега? Момчето я доведе тук, сигурно му бяха дали монета и го бяха подучили какво да каже. Но защо? Почувства, че й се гади, облегна се на вратата, пое дълбоко въздух и опита да се успокои. Тази врата може да е заключена, но другата? Лъвът внимателно я оглеждаше, сякаш я преценяваше. После внезапно скочи, раздирайки въздуха с рев и огромната му лапа се провря през решетките.
Клавдия побягна. Въздухът пулсираше от вой и ръмжене, гладни очи святкаха към нея. Със стон стигна до края на коридора и дръпна резето. То не помръдна. Тя го удари с юмрук и изведнъж чу как вратата в другия край се отваря. Дали това не беше някаква садистична игра? Клавдия се обърна и разтреперана впери поглед пред себе си. Някой бе влязъл и излязъл. Вратата беше вече затворена, но клетката на лъва зееше отворена. Момичето ужасено впи очи в полумрака. Лъвът пристъпи, протегна се на предните си лапи и изрева. Още едно животно изръмжа предизвикателно. Лъвът с наведена глава се прокрадваше напред. Клавдия опипа колана си за нож или кама, но не намери нищо. Обърна се надясно, но единственото, което видя, беше тъмната сянка в една клетка; вляво върху сламата лежеше мечка. Клавдия се запита дали не е ранена. Лъвът спря. Клавдия пропълзя, за да измъкне факлата от металната скоба и одра лакътя си. После се обърна към звяра с горящата главня, от която капеше смола. Лъвът беше слисан от новопридобитата си свобода. Клавдия беше плячка: той щеше да я нападне, но засега огънят го държеше надалеч. Клавдия се чу как крещи, някой риташе по вратата. Осъзна, че я рита самата тя: петата на левия й крак бе натъртена. Лъвът приближаваше. Клавдия размаха факлата. Той отстъпи назад, а после снишавайки се, дебнещо започна да се промъква към нея. Известно време сякаш изчакваше, а после рязко скочи към факлата. Нещо твърдо удари Клавдия по главата. Вратата се отвори. Лъвът пак нападна. Клавдия хвърли факлата към него точно в мига, когато една ръка я сграбчи и я извлече навън. Муран затвори вратата с ритник и спусна здраво резето.