— А аз мога да ида в двореца! — тихо изрече Клавдия.
— Веднага ли?
Стражът рязко се обърна и доближи лице до нейното, дъхът му миришеше на спарен лук.
— И какво ще направиш тогава, малката? Ще доведеш някой легион ли?
— Не, няма! — спокойно отвърна Клавдия. — Ще помоля да ме приеме божествената Августа или нейният секретар, жрецът Анастасий.
Очите на офицера смутено блеснаха. Каква беше тази кръчмарска прислужница? Откъде знаеше името на личния секретар на императрицата? Обезпокоеният му поглед се стрелна зад гърба на Клавдия. Тя се обърна — Океан и Муран стояха в началото на уличката.
— Струва ми се, че трябва да си вървите! — предложи Клавдия.
Началникът на вигилите отстъпи назад.
— Ще си вървим. — Той вдигна ръка, очите му не изпускаха Клавдия. — Но след пет дни ще се върнем! — После щракна с пръсти: — Хайде, момчета!
Стражите си тръгнаха. С кръстосани на гърдите ръце Полибий се облегна на една стена.
— Всичко наред ли е, господарю? — обади се Океан.
— Да, да! — раздразнено отвърна Полибий. — Връщай се в кръчмата и наглеждай клиентите. Клавдия, ела тук!
Полибий се настани по-удобно на една тясна издатина в основата на стената.
— Какво е станало днес в Колизея?
— Някаква глупава шега! — отговори Клавдия. — Стори ми се, че видях мъжа с пурпурния бокал на китката. Сглупих, слязох долу, една клетка не беше заключена. Знаеш останалото.
— Благодари на боговете, че Муран е бил там! — прошепна Полибий. — Но какво правиш ти, Клавдия? Уж работиш в двореца като прислужничка, а стоиш тук и говориш, сякаш ония, дето носят пурпура, са ти първи приятели!
Клавдия се наведе и целуна чичо си по бузата.
— Много добре знаеш каква съм и защо го правя. Защо задаваш въпроси? Всъщност, и аз искам да те питам нещо — продължи тя. — Какво знаеш за един убиец, наричан „сикария“?
— Че кой не е чувал за него? — възкликна Полибий. — Особено след смъртта на Север. И все пак не знам нищичко друго, Клавдия, нито ти ще успееш да научиш. Повече ме тревожат онези тъпи стражи и убийството, което не могат да разкрият.
— Мислих си за това! — Клавдия се настани удобно до него и сложи ръце на коленете си. — Попея и Океан могат да наглеждат кръчмата. Чичо, разкажи ми какво точно се случи!
— Арий пристигна тук, остави кончето си в конюшнята и качи горе дисагите.
— Както винаги ли се държеше?
— Да.
— Но защо ще носи онези листове пергамент? — запита Клавдия.
— Не знам. Мислех, че е търговец на вино.
— Продължавай! — настоя тя.
— Граний го заведе в стаята, настани го, попита го дали иска нещо. Разбира се, този дърт кисел мръсник Арий му казал да си ходи. Граний излязъл в коридора. Фаустина била горе на площадката на стълбището. И двамата го чули как завъртял ключа и сложил резетата. И повече не си подал носа навън, жалкият мизерник! Когато разбихме вратата. Арий беше вътре с прерязано гърло, а среброто го нямаше.
— Но ти не ми казваш цялата истина, нали, чичо?
Полибий започна да хапе устните си.
— Онези пергаменти, чичо. Не ги е донесъл Арий, нали?
Полибий нервно се покашля.
— Ако Арий ги беше донесъл — продължи Клавдия, — щеше да ги скрие по-грижливо, на някое тайно място. Мили ми чичо, подозирам, че ти пак си оплескал нещо, права ли съм? Мога да си представя какво е станало. В една тъмна нощ са те повикали в тази уличка, където въртиш повечето от истинската си търговия. Някой — мъж, жена или момче, не знам точно, стоял в тъмното. Той ти направил обичайното предложение. Ще се погрижиш ли няколко от тези листчета да бъдат разлепени из квартала? Правил си го и преди, нали така, за този или онзи политик. Защо да отказваш сега? Колко ти предложи?
— Два сребърника — изръмжа Полибий. — Два сребърника без никакви въпроси. Да ги поставя, където мисля, че е най-подходящо. Взех ги — беше два дни, преди Арий да дойде. Не му мислих много, преди да ги занеса в стаята си и да ги прочета. Предположих, че са обичайния боклук. Подкрепи този или онзи! Или защо цената на хляба се вдига? Или защо стражите са толкова подкупни!
— Но видя, че този път е по-различно?
— Разбира се, че видях! Всички знаят за убитите куртизанки, за знаците по лицата им, а разказът за видението на императора преди битката при Милвийския мост се слави като голямо чудо. Не знаех какво да правя. Когато Арий беше убит, си казах: каква чудесна възможност е това! Пъхнах ги под дюшека и помислих: „Нека обвинят дъртия мошеник!“ Политиката е едно, предателството и убийството — съвсем друго.
— А кой беше човекът, който донесе пергаментите?
— О, Клавдия, не знам! Обиколи Рим, питай всеки ханджия. Нас винаги ни търсят за такива работи.