— Чичо, кажи ми истината. Никой не дава току-тъй два сребърника!
— Не, права си! Човекът се върна, разбира се. Не знам кой беше в действителност. Пак отидох на онази уличка. „Какво стана с пергаментите ми, Полибий?“. Казах му, че е убит един търговец. Изплашил съм се, когато стражите дошли, и съм ги изгорил. Който и да беше този човек, стоеше си там, потънал дълбоко в сянката. Аз се оправдавах. Казах му, че нямам никаква вина; ако стражите ги бяха намерили…
— Тогава какво каза или направи нощният посетител?
— Нищо. Предложих да му върна двата сребърника. „Не, не“, отказа той. — „Задръж ги, Полибий, но следващия път…“ — не довърши думите си и си тръгна.
— Не е трябвало да се съгласяваш! — укори го Клавдия. — Чичо, някой ден ще излезеш да се разходиш из уличката и ще те пипнат или стражите, или някой дворцов шпионин.
— Е, ако стане това — отвърна Полибий, — ще ида и ще намеря моята племенница, която си има приказка с големците.
Клавдия извърна глава. От кръчмата долиташе гласът на Муран, който имитираше някаква придворна дама на игрите.
— Колко тежаха монетите, които Арий носеше?
— Доста.
— Значи, човек трудно би могъл да ги разнася из кръчмата?
Полибий се изсмя:
— Както добре знаеш, Клавдия, има един звук, при който в „Магариците“ веднага настъпва тишина, и това е звънът на парички. Защо, накъде биеш?
— Ами ако ти кажа, че парите са още в кръчмата? — предположи Клавдия. Обърна се и хвана Полибий за ръката: — И преди да започнем нашето разследване, мили чичо, искам честната ти дума, че не ти си убил Арий!
— Не съм го убил! — Тонът му беше равен и той ясно подчертаваше всяка дума.
— Добре тогава, ела с мен.
— Какво мислиш да правиш?
— Ще идем в залата за хранене, ще спрем пиршеството и най-обстойно ще претърсим твоята гостилница.
Дори при оскъдната светлина Клавдия забеляза безпокойството на Полибий.
— Навсякъде, освен стаята ти! — добави тя.
Отчетливо чу как Полибий въздъхва с облекчение.
— Нищо няма да намериш!
— Вероятно си прав, но когато се оплачеш на императора от вигилите, ще можеш с чисто сърце да кажеш, че си сторил всичко, което е по силите на един човек.
Полибий вече нямаше нужда да бъде подканян. Двамата се върнаха в „Магариците“ и той докосна за късмет фалическия символ над входа. Вътре всички бяха струпани край масата на Муран, който сега той имитираше едно придворно конте: префърцунената му походка, начинът, по който кършеше китки и оглеждаше хората наоколо изпод вежди, предизвикваха изблици смях. Всички бяха пияни. Носът на Океан беше яркочервен, а Януария едва се държеше на краката си.
— Престанете! — изкрещя Полибий.
Муран скочи на крака и се поклони. Полибий махна на Океан, който даде знак, че всички трябва да млъкнат.
— Имам куп неприятности със стражите! — започна гостилничарят.
Думите му бяха посрещнати с дюдюкане и подигравки.
— Затова желая да им покажа как стават работите при мен. Искам всички да се разделите на групички и да претърсите гостилницата от покрива до избата за среброто на Арий. Градината също! Единственото място, където няма да влизате, е моята стая.
— Защо? — извика някой. — Там ли са скрити парите?
Разнесоха се още смехове и протести, но Полибий беше уважаван гостилничар и когато им предложи награда, всички, пияни или не, се съгласиха да помагат. Застанала в сянката, Клавдия внимателно наблюдаваше лицата им. След връщането си от срещата със Силвестър тя надълго и нашироко бе премислила проблема на чичо си. Сега безмълвно се засмя. Беше доволна. Решението, което бе намерила, беше най-правилното.
Под ръководството на Полибий отнесоха всички гърнета и кърчази. Много посетители, дори Стоика Симон, приеха това като игра, в която всички щяха да участват. Започна блъскане и бутане. Януария извика, че ще търси само с Муран. Парис се опита да подмами Клавдия.
— Може да се гушкаме! — прошепна той. — Долу в избата!
Клавдия се изчерви и отрицателно поклати глава. С потрепващи клепачи Попея се притисна в Парис:
— Винаги можеш да дойдеш в тъмното с мен!
Парис тръгна доволен след нея, без да обръща внимание на гневно блесналия поглед на Полибий. Клавдия седна до една маса и се заслуша в звуците: смехове и крясъци от градината, трополене по стълбите. От избата отекваше кикот. Мислите й се върнаха към мрачното помещение под Колизея: приближаващият се към нея лъв, заключената врата, вонята на зверовете, играещите пламъци на факлата. Какво щеше да се случи, ако бе загинала там? Огледа залата за хранене и за миг се замисли какво ли щеше да бъде, ако не работеше в двореца. Видя една лавица над тезгяха, където Полибий на видно място бе поставил дървен войник, любимата играчка на Феликс. Той щеше да остане там, докато тя не си отмъстеше, докато душата на мъртвия й брат не намереше справедливост.