— Премного добре замислени убийства?
— Да, така казваше един от клиентите ми — засмя се Домацила. — И винаги едно и също. Никаква следа, никакво доказателство, така започна легендата за сикария. Отначало хората мислеха, че това са приказки, за да бъдат сплашени враговете на Максенций. След известно време сикарият придоби плът и кръв; той беше истински човек.
— А връзката с Локуста? Как се заговори за нея?
— О, тази зла вещица! Една нощ на някакво пиршество Максенций много се напи. Тогава някой спомена името на негов враг, а Максенций отвърна: „О, да! Този човек ще трябва да изпие чаша вино с Локуста в «Троянският кон»“! — Домацила присви устни: — След няколко дни и със споменатия се случи нещастие. Минавал край Базилика Нова и на главата му паднала тухла.
— Значи, така хората свързаха Локуста със сикария?
— Умно момиче! — саркастично отвърна Домацила. — Но онова, което ме тревожи — добави тя, — е, че по времето на Максенций сикарият можеше да отиде където си поиска. Той без съмнение имаше императорски печат, нещо като пропуск. Обаче — продължи тя, — сега Максенций е мъртъв, главата му гние, набита на кол. А сикарият все още може да се промъква в императорския дворец, да убива и да изчезва като дим в пролетно утро. Е, добре! Време е да се приготвям — Домацила пресуши чашата си и я остави на пода. — Разбира се, ти няма как да знаеш, че божествените ще дойдат тук: Константин, майка му, Анастасий, Руфин, дори онзи чудат християнски жрец, Силвестър.
Клавдия си спомни талигите с продукти, които бе зърнала навън край кухнята.
— Ще има пир — обясни Домацила — в чест на края на игрите. Освен това Константин иска да покаже, че покровителства дома ми. Наех онзи палячо Парис и трупата му артисти да ги забавляват.
— Добре ли познаваш Парис? — любопитно запита Клавдия.
— Добре ли? Приюти се при мен, когато побягна от Рим, скрих го в избата. После избяга в провинцията. Той може да бъде много забавен, този наш Парис! Не се върна в Рим, докато Север не беше убит и Елена и синът й не се настаниха удобно в двореца!
Тя замълча, защото на вратата се почука. Една прислужница влезе, носеше малък свитък. Домацила го измъкна от ръката й. Пергаментът беше висококачествен, завързан с червена копринена лента. Клавдия се досети какво представлява: изражението на Домацила й подсказа всичко. Лицето на сводницата се разкриви, долната й устна се отпусна и разтрепери.
— Какво е това? — настоятелно попита Клавдия.
Домацила й подаде листа. Почеркът беше като на дете, макар буквите да грижливо изписани. Най-горе имаше християнски знак, а по-долу думите, които робът на победоносния военачалник трябва да шепне по време на триумфа му в Рим: Memento mori — „Помни, че си смъртен!“. Под тези думи имаше петно от прах, а под него беше изписано In hoc signo vinces. После бяха изписани цитати от Хораций. Първият бе от одите му:
Всички сме събрани за една и съща цел. Повечето от нас се завръщат в погребална урна. Рано или късно ще ни наблъскат в ладията на Харон, натам, към вечното изгнание.
Вторият беше с по-ясно послание:
Мисли, че всеки ден, който се е зазорил, може да бъде последният ти.
— Това е предупреждение! — преглътна с мъка Домацила, после стана, бързо се отправи към вратата и повика обратно момичето.
— Кога дойде това?
— Донесе го един офицер.
Домацила застина.
— Какво искаш да кажеш, какъв офицер? — настоя Клавдия.
— Беше офицер. С плащ, броня, червен кожен колан за оръжия, и наколенници. Дойде при една от външните врати и пазачът му позволи да влезе.
— Как изглеждаше? — продължи да разпитва Клавдия.
— Имаше румено лице, руси мустаци и брада. Каза, че идва от името на императора и затова човекът го пусна вътре. Нещо станало ли е, господарке?
Домацила отпрати момичето. Напълни отново чашата си и ръката й трепереше, когато я вдигна.
— Аз ли съм следващата? — прошепна тя, като дори не си направи труда да се обърне. — И моят ли труп ще намерят в мрака под някое маслиново дърво?
— Няма от какво да се боиш! — успокои я Клавдия. — Този убиец скоро ще бъде заловен — постара се думите й да прозвучат убедително, макар да не бе особено уверена в тях. — Ти си добре охранявана. Не напускай вилата и ще бъдеш в безопасност.
— Права си! — Домацила изпи виното си на една глътка. — Ще наема още пазачи, още главорези. Августата вече заповяда на пира тази вечер цялата храна и виното да се опитват предварително. — Беше уплашена, дебелите й бузи се тресяха, черният грим около очите й се стичаше на криволици по напудреното лице. — Трябва да направя всичко, което мога! Трябва да направя всичко, което мога!