Домацила въздъхна и протегна ръка:
— Не исках да кажа точно това! — запелтечи тя. — Просто съм много уплашена.
Опита се да излезе от стаята, но Клавдия я хвана за рамото:
— Кажи ми, Домацила, ако ти бях казала, че търся мъж с татуиран на китката пурпурен бокал, щеше ли да си наясно защо?
Домацила я погледна през рамо и се усмихна:
— Бих могла да излъжа, но с твоята проницателност ще разбереш, че знам истината — тя отстъпи от вратата и се обърна с лице към Клавдия: — Да, знам историята. Тя е по-обикновена, отколкото си мислиш. Искам да кажа, ти нямаш любовник. Нито един-едничък. Ти си поразпитала за мен, аз пък поразпитах за теб — усмихна се едва-едва: — Гордеем се, че сме шпионки, че работим за божествената Августа. В действителност — лицето й изведнъж погрозня, — всички ние сме животни, Клавдия, а силните се хранят със слабите. — Сега забеляза камата на стола: — Срещала съм момичета, които като теб са били нападнати и насилени. Самата аз не съм по-различна: така станах това, което съм. В моя случай беше патриций, който се преструваше, че ми е приятел. Ти не си самичка: половината от момичетата в тази вила ненавиждат мъжете, с които се срещат, и хранят по-дълбоки чувства една към друга.
— Познаваш ли такъв мъж? — настойчиво попита Клавдия.
— Не. Тези мъже не идват тук, Клавдия. Те се боят от една зряла жена и… — Канеше се да довърши изречението си, но само сви рамене.
— Знаеш ли нещо за тях? — Любопитството на Клавдия се усили.
— Кога се случи това? — запита Домацила.
— Преди година.
— Трябваше да се обърнеш към префекта.
— Чичо ми се обърна.
— И какво стана?
— Не помогнаха.
— Не, иди по-нависоко. Някой ден, когато имаш време и не трябва да слухтиш, поискай от покровителката ни да потърсиш сред съдебните архиви.
Сърцето на Клавдия затуптя по-бързо. Никога не беше мислила за това. Чичо й стори каквото можа, но стражите нехаеха и свиваха рамене.
— Знаеш какви са стражите — продължи Домацила. — Тях не ги е грижа за такива като теб. Повече ги интересува да вземат подкупи или да гледат какво правят големците — вдигна камата от стола и седна. Забеляза как Клавдия се отдръпна. — Аз не съм опасна, мишле! — заяви тя. — Божествената Августа ми разказа историята ти. Каза, че си била изнасилена и ми съобщи някои подробности. — Тя изкриви лицето си: — Да, така е. Аз я попитах, дали няма да бъдеш съперница на някое от момичетата тук, или да пожелаеш да свършиш малко работа за себе си. Божествената Августа ми разказа всичко и в мен изплува един спомен. — Тя си играеше с камата: — Преди повече от година… Да, трябва да е било по това време… Както и да е, подочух някакви приказки, че млади жени били нападани в различни части на града. Това е едно от предимствата да бъдеш сводница. Събираш повече сведения от всеки магистрат. Нападенията ставали в определен период от време. Стражите и пет пари не давали. Имали да вършат по-важна работа, отколкото да се занимават с някой си насилник, или да си размърдат задниците заради някакво бедно момиче. Освен това подочух и приказки, но само от втора ръка, за някакъв мъж с червен бокал на китката. Помислих, че лесно биха могли да го проследят. Имам предвид, всеки път, когато протегне ръка да купи нещо, да изпие чаша или да хапне, някой би забелязал.
— Мислех, че е жрец.
— Трябваше по-рано да дойдеш при Домацила. Аз съм виждала тази татуировка.
— Къде?
— На китките на много мъже. Носят я не само жреци, но и войници, на някаква секта, която като че ли се кланя на Митра. — Тя започна да цъка с език, когато видя удивлението на Клавдия. — Да, малката, освен това със сигурност е трудно да бъдат проследени.
Клавдия се смръщи.
— На китките си войниците носят ленти — обясни Домацила и се изправи, — които показват чина им, но също така могат и да скрият всяка татуировка. Е, сега трябва да си вървя. А, между другото, гладиаторът Муран иска да те види.
Глава дванадесета
Фортуна покровителства храбрите.
Муран чакаше в помещението на вратаря. Стражите на портата най-настоятелно го бяха поканили да влезе в малката им стаичка, настлана с плочи, черпеха го с вино и обсъждаха с него най-красивите моменти от игрите предния ден. Муран се притесняваше, но любезно им отговаряше. Беше се подстригал, обръснал и носеше обикновена туника, която стигаше до под коленете му. По ръцете и врата още имаше синини от победния си бой, под очите му тъмнееха сенки и по всичко личеше, че след голямото снощно пиене е спал лошо. Все пак най-накрая той успя да се измъкне от непрекъснатите въпроси и отведе Клавдия навън, на покритата с дребни камъчета пътека.