— Не ставай глупав! — изсъска Елена. — Убиецът би харесал точно това — масовите арести!
Константин кимна.
— Да извикат стражата! — прошепна той. — Да се махаме от това ужасно място!
Императорът и майка му, заедно със скупчените край тях придворни припряно напуснаха вилата. Още не бяха се отдалечили от имението, когато плячкосването започна. Слугите и дори самите куртизанки, които узнаха, че господарката им е мъртва, започнаха да грабят. Застанала в галерията, Клавдия чуваше звуците от разбито стъкло, виковете и крясъците. Отиде да разбере дали актьорите още са тук, но й казаха, че са били съпроводени до портата от военен ескорт. Тя се върна в стаята си, заключи вратата и пусна резетата. Едва когато запали светилника разбра, че тук също бе идвал някой. На стената до леглото й бяха надраскани думите IN HOC SIGNO VINCES. Убиецът й изпращаше предупреждение. Тази вечер беше Домацила, утре можеше да е тя или императрицата, или синът й.
— Не мога да остана тук! — прошепна Клавдия.
Взе грубия войнишки плащ, който винаги използваше, събра вещите си в него, грабна тоягата, надвеси се през прозореца и скочи леко в градината. Побягна приведена и спря под едно дърво, уплашена, че пазачите и кучетата им може да я открият. Но вече никой не спазваше заповеди. Вратарите, онези наети от Домацила главорези, също се бяха втурнали във вилата и грабеха наред с другите.
Клавдия остана да се крие известно време и опита да събере мислите си. Съмняваше се Домацила да е била отровена преди пиршеството. Изглеждаше в добро здраве, но тогава как се бе случило това? Храната и виното й не бяха отровени. Може би с храна, предложена й от гост? Беше ли пила от чужда чаша? Или я бяха уболи с игла, намазана с отрова? Беше ли напускала залата, за да се облекчи? Или, както бе обичайно, за да повърне? Клавдия си пое дъх и поклати глава. Внимателно беше наблюдавала актьорите и гостите. Не бе забелязала нищо подозрително. Вдигна вързопа и тоягата си и бързо тръгна към портата. Вървеше към тясната морава, която щеше да я отведе към пътя навън, когато чу зад себе си някакъв звук. От тъмнината пристъпи Парис.
— Какво става, Клавдия?
— Домацила е мъртва. Някой дори обвини теб и актьорите ти.
Парис приближи. Лицето му още беше гримирано.
— О, не сме били ние! Аз изобщо не съм напускал сцената, а защо им е и на другите да тровят тази нещастна кучка? — Той постави ръка върху рамото на Клавдия. — Хайде, хайде, ти поне няма от какво да се боиш!
Направи знак с глава.
Клавдия се обърна. Към нея пристъпваше Муран, който досега бе стоял зад редица лаврови дръвчета.
— Ти какво правиш тук? — попита тя.
— Не знам… — заекна той. — Дойдох само…
— Няма значение! — раздразнено се обади Парис. — Ние тримата си имаме „Магариците“. Полибий ни дължи по чаша вино.
Глава тринадесета
Учи ме сам що да сторя (от враг да получа поука!)…64
На другата сутрин Клавдия се събуди късно. Звуците и оживлението от кръчмата я извадиха от дълбокия й, разкъсван от кошмари сън. Тя се изми и слезе в градината. Седна и загледа как Попея рови из полозите, докато през цялото време бъбри за най-различни неща. Клавдия не знаеше какво да прави. Сега, когато Граний и Фаустина вече ги нямаше, Полибий беше извънредно зает и непрекъснато се занимаваше с нещо, ругаейки тихичко под нос. Въпреки това той изглеждаше доволен от развоя на събитията. Клавдия се захвана със студеното пилешко месо, което Попея остави пред нея. Пивото беше мътно и раздразни стомаха й, затова тя тихо го изля зад себе си. Можеше ли да се върне в двореца или трябваше да изчака нови заповеди? А и какво беше редно да направи? Домацила бе мъртва. Локуста беше убита. Разбира се, можеше да иде в „Троянският кон“, но се съмняваше, че там ще открие нещо. Кръчмата, както и домът на Домацила, вече бяха разграбени от слугите, да не говорим за стражите, които се тълпяха там като гъст рояк мухи над краве изпражнение.
Клавдия седна на дървената пейка и се загледа в една златиста пойна птичка в сребърната й клетка. Утринният въздух беше свеж. Каза си, че цял ден може да седи тук и да си почива, да остави ужасите и страховете да я напуснат. Чудеше се на появата на Муран предната нощ. Двамата с Парис я съпроводиха до „Магариците“, където започна поредно пиршество и празненство. Полибий, разбира се, не можеше да сдържи езика си. Той разказваше как е било намерено среброто, но всички или знаеха, или поне подозираха, че виновниците са Граний и Фаустина. Клавдия прехапа устни. Какво правеше спотаилият се в сенките Муран? Наистина ли се тревожеше за нея? Или беше виновен за убийството на Домацила и бе отишъл във вилата, за да види резултата от делото си? Разбира се, Парис имаше остро око. След като бе забелязал Муран, гладиаторът вече много трудно можеше да се измъкне.
64
Публий Овидий Назон, „Метаморфози“, НК, Сф., 1974, с. 97, превод Г. Батаклиев. — Бел.прев.