— Защо? — заинтересува се Елена.
— Няма достатъчно добро основание! — отвърна Клавдия. — Следователно, смъртта им би трябвало да е дело на някой враг. В действителност Рим не познава сина ти. Могъщите мъже възнамеряват да изчакват и да наблюдават. Но може би някой се е запитал дали жените не разказват тайни на Константин. И дали заради това не трябва да бъдат накарани да млъкнат завинаги. А може да си мислят, че техните убийства са само приумица. Рим се страхува от изродени императори; боговете са свидетели, че ги е имало прекалено много. Хората може да се питат дали убийствата не са начинът, по който Константин получава удоволствие, докато кръстовете върху труповете им отразяват неговото мислене: заради твърдението му, че е видял кръст преди битката на Милвийския мост.
— Колцина са онези — възкликна Елена, — които биха повярвали, че императорът е замесен в тези убийства?
— О, да, твое величество, но колкото повече възразява той, толкова повече хората ще си задават въпроси.
Елена стисна ръката на Анастасий.
— Прав си, Анастасий, умът й наистина сече. Синът ми е по-скоро объркан, отколкото уплашен от тези убийства — продължи Елена. — Трябваше да настоявам да бъде по-предпазлив, а не да го поощрявам да общува с онези куртизанки, но със същия успех можеш да казваш на птицата да не лети! Константин винаги е бил склонен да спори. Той твърди, че дори и да се откаже от желанията си, подозренията все пак ще се мъкнат подир него. Дори се пита дали за тези смърти има и друга причина, която ни е напълно неизвестна.
— Дали всяка куртизанка, която го е посещавала, е мъртва?
Елена поклати глава:
— Не всяка и така стигаме до бедната Фортуната. Ето какво мога да кажа за смъртта й. Фортуната беше една от моите агентки. Пратих я в двореца на Константин да служи като виночерпка. Тя не откри нищо ново, а сетне замлъкна. Ето я причината. Този следобед при мен дойде един от касапите. Намерил трупа й да виси на кука. Заповядах да го донесат тук. Когато се свечери, Анастасий ще нареди да го преместят, да го отнесат на някое гробище и да го погребат.
Елена стана. Клавдия изгаряше от желание да се смъкне от стола си, бедрата и прасците я боляха от напрежение.
— Ти ще заемеш мястото на горката Фортуната! — усмихна се Елена. — Аз плащам на Бес, управителя на Константиновия дворец. Той не наема на служба при сина ми никого, преди да се допита до мен. Знам за Бес някои неща, които човек би предпочел да не знае. Значи така, ти ще събереш вещите си, мишленце, и презглава ще хукнеш към двореца. Каквото и да научиш, Анастасий трябва да го узнае! — Пръстите й се протегнаха като ноктите на хищна птица и стиснаха ръката на Клавдия. — Искам да откриеш истинския убиец. Искам да разбереш защо го е направил. Искам да видя как негодникът, имал неблагоразумието да окачи една от моите служителки на кука за месо, сам ще заеме нейното място!
Глава втора
С този знак ще победиш.
Константин, Август, император на Западната империя, се бе отпуснал на една лежанка, покрита с пурпурно платно със златни ресни в залата за пиршества на императорския дворец на Палатин. Той облиза устни и одобрително се огледа. Плодовете на победата, помисли си. Лавровият венец, който ще увенчае триумфа му! Спомни си бързия поход от Медиолан: хапещите студени ветрове, оскъдните дажби, виното с вкус на оцет, седлото, което протъркваше бедрата му и заради което задникът му сякаш се пържеше на огън. Сега всичко беше различно. Нямаше ги ветровитите навеси и импровизираните бараки, миризмата от конете, от потта на мъжете, изпаренията от нужниците в утринния вятър.
Залата за пиршества беше облицована с порфир. На пода блестеше скъпоценна мозайка, заръчана от император Траян, на която бяха изобразени Бакхус и Церера, усмихващи се над обилна реколта. Потонът беше бял, със сини звезди около червена луна. Колоните бяха черни с бели жилки и посребрена основа, с капители от чисто злато. Константин прокара ръка по пурпурното покривало на лежанката. Искаше му се да затвори очи, да измъкне възглавницата изпод левия си лакът и да отпусне глава в дълбок сън. Още не се беше освободил от напрежението на похода и то ясно се изписваше върху здравото му войнишко лице, сега избръснато и намазано с благовонно масло. Косата му бе изсветляла от слънцето, но умело подстригана така, че кичурите да падат върху челото в прическа, подобна на онази на Цезар и Август от бюстовете, подредени наоколо. Императорът протегна ръка за кратер вино, едва вслушан в жуженето от разговорите край него. Сега всичко беше различно. Ремъците на сандалите му бяха покрити с перли, а не от насмолени върви. Туниката и обточената с пурпур тога бяха от най-фин лен. Пръстени и гривни, плячкосани от съкровищницата на убития Максенций, украсяваха ръцете му.