Марма, Марма…
Черно море
Защо не ме люлееш, защо не гърмиш, защо не счупиш мачтите? Аз искам за последен път да изпитам силата на твоята стихия, искам последен път да ме покръстиш с бурята, която жадувахме с моите другари…
Искам, защото може би няма да те видя никога, искам, защото може би няма да те видиме никога… А обичаме те, Черно море. Обичахме волната ти песен, която никога няма да заглъхне в душите ни; обичахме твоя син простор, обичахме тихото спокойствие, смълчано над своята тайна: обичахме бурята ти, обичахме белите ти чайки, зареяни без път, обичахме твоята многоликост.
И ето погледът ми за последен път се къпе в тебе, там, където не се вижда никакъв бряг.
Прощавай, мое хубаво родно море!