В превод това означаваше „Не ни се мяркай пред очите и ние ще ти се отблагодарим със същото“.
Друг на негово място щеше да посърне. Майло обаче прие новото положение, откри втори офис в близкия индийски ресторант и започна да разкрива случаи с кисело постоянство. През цялото това време се отдаваше на единственото си хоби — да се оплаква.
Процентът му на разкриваемост направи впечатление на новия шеф, който беше вманиачен на тема криминална статистика.
Новият капитан на име Раймонда Грант не се интересуваше кой с кого спи.
Майло получи по-хубав компютър, повече помощ и все така гъвкаво работно време.
Продължаваше да не получава покани за барбекютата на управлението, но той не си падаше по обществените прояви, а и само така му оставаше време за Рик.
Ако животът му беше станал по-лесен, той не го показваше.
Несъмнено родителите на Антоан Бевърли смятаха случая на сина си за все така важен, както и в първия ден на изчезването му, но песимизмът на Майло имаше сериозни основания — шестнайсет години са достатъчно време да замъглят всяко показание, а бълването на признания е обичайна тактика на осъдените на смърт, която най-често не води доникъде.
Въпреки това трябваше да е доволен, че работи.
Или пък си го въобразявах, защото моята работа тази година беше доста добра. Няколко случая на детско попечителство се развиха както трябваше с родители, които наистина опитваха да не изяждат децата си, и адвокати, овладяващи импулса си да унищожават. Понякога докладите ми дори попадаха на бюрото на някой интелигентен съдия, който отделяше време да ги чете.
Мечтаех си за един по-добър и хубав свят, може би като реакция на цялата жестокост около нас.
Когато споменах това на Робин, тя се усмихна, погали кучето и каза:
— Може да е някой от положителните странични ефекти на глобалното затопляне. Обикновено го обвиняваме за всичко лошо.
Двамата бяхме пак заедно след втората ни раздяла през последните десет години и живеехме в къщата над Бевърли Глен, чийто дизайн беше направила тя, а аз намирах за приличаща на гробница в нейно отсъствие. Беше получила шестцифрен хонорар от някакъв собственик на преуспяващ интернет бизнес, за да направи квартет от ръчно изработени инструменти — китара, мандолина, мандола и мандочело — проект, който щеше да й запълва времето до края на годината.
Работа мечта, ако не мислеше за бизнесмена, абсолютно лишен от всякакъв слух и неспособен да изсвири и една нота.
Японските шарани в езерото ни бяха народили дузина рибки, обилните дъждове напоиха растенията в градината, а ние имахме най-прекрасното куче на света — френски булдог на една година на име Бланш, топло, меко, малко, светло създание, толкова лъчезарно, любвеобилно и весело, че смятах да даря хромозомите й за изследвания в областта на биологията на добрината.
Никой обаче не провеждаше такива изследвания. „Куче не ухапа човек“ не е никаква новина.
На деветия ден от завръщането на Майло на работа някой беше ухапан.
Случи се на една от онези улици, на които такива работи не се случват.
В шест часа и трийсет и две минути една тиха неделна утрин в квартал на Саут Уестууд, в който над малките, спретнати къщички се извисява кулата на мормонския храм на „Санта Моника булевард“, седемдесет и три годишната пенсионирана учителка Ела Манкузи отворила вратата на яркозеленото си бунгало, изминала три метра, за да вземе вестника си, и се изправила лице в лице с човек с нож.
Единственият свидетел — страдащ от безсъние копирайтър на име Едуард Москоу — пиел кафе и четял вестник в дневната си, две къщи по на юг. Случайно погледнал през прозореца, забелязал как някакъв човек удря Ела Манкузи и с ужас видял възрастната жена да рухва в локва кръв.
Когато Москоу стигнал до Ела, тя била мъртва, а убиецът й бягал от местопрестъплението.
Съдебният лекар преброил девет прободни рани, четири от които смъртоносни. От направения на място оглед на дълбочината и широчината на разрезите се предполагаше, че е използвано масивно, гладко едностранно острие като на някои ловджийски ножове.
Най-забележително беше описанието на убиеца, дадено от Москоу — висок, едър мъж с бяла коса, облечен в тъмни, размъкнати дрехи и син кариран каскет.
— Дядката беше с една от онези старчески шапки. Като вървеше към колата си, се движеше сковано, както ходят старите хора.
Колата била спряна до бордюра, шофьорската врата отворена, докато мъжът с каскета убивал жертвата си. След като свършил, избърсал острието в панталона си, качил се в колата и потеглил с умерена скорост.