— Според мене мозъкът му е бойно поле, на което логиката и импулсите непрекъснато се сблъскват. Начинът му на живот — способността му да се адаптира, да живее семпло, когато се налага — показва, че логиката доминира. След това идват периоди, когато трябва да освободи малко енергия, и тогава умират хора.
— Този начин на живот е бил подпомогнат от насилственото сдобиване с наследство от над един милион.
— Повечето психопати биха изхарчили парите сравнително бързо. Той е успял да ги превърне в състояние. Не бих се изненадал, ако действително търгува на борсата. Това е самотна работа с възможности за силни вълнения.
Той потърка лицето си.
— Осем години между Сафранови и Кат са прекалено много.
— Съгласен съм. Със сигурност ще изникнат още трупове.
— Засега няма други убийства, в които да са замесени черни коли, но това нищо не значи — каза той. — Много неща изобщо не стигат до новините.
— Колите са реквизит — отвърнах аз, — а не запазената му марка. Използва ги на места, на които всички шофират. Той е приспособим. Никога не е регистрирал кола в Ню Йорк.
— Извел е Сафранови някъде и ги е очистил… после какво, заминал за Европа ли? Едно нещо, за което да не е излъгал?
— Добрите лъжци смесват нещата. Използвал е собственото си име в Ню Йорк, но е променил самоличността си, когато се е върнал в Калифорния. Това може да е за покриване на следите от престъпленията, които е извършил междувременно.
— Нико Сейнт Хюбъл, нахалното момче от континента… чудя се откъде се е сдобил с това име.
— Може да е по старомодния начин.
Той пробва „Хюбъл“ в криминалната база данни, но нищо не излезе. Търсенето в интернет не се оказа по-ползотворно.
— Добре — рече Майло, — по древния начин.
Секретарката на шефа каза, че бил в Сакраменто, пушел пури с губернатора, щяла да предаде съобщението.
Обадих се на Сам Политоу, който улесни достъпа до баджанака си, заместник-шефа на полицията в Манхатън. Неговата секретарка си записа информацията и десет минути по-късно се обади един служител от Олбъни.
Никълъс Хюбъл, роден в Йонкърс същата година, в която и Ансел Брайт — Дейл, починал от менингит на крехката възраст от пет години. Номер на социална осигуровка бил издаден едва преди двайсет и пет месеца.
Майло се бори с данъчните половин час, за да научи, че Хюбъл е подавал данъчни декларации през последните две години.
— Шест години не живее в страната. След това се връща и почва да съблюдава закона.
— Ще запитам Интерпол, но с техния фокус върху тероризма ще отнеме време. Междувременно Ники Хитреца ще си закусва на спокойствие в „Кънтри Март“ в Брентуд.
Той стана, грабна сакото си, провери затвора на пистолета и го пъхна в кобура.
Поиска от дежурния офицер шестима цивилни полицаи и три коли без опознавателни знаци. Това отне още четирийсет и пет минути и стана почти два следобед, когато конвоят ни се отправи към Брентуд.
Нямаше специален екип, защото щеше много да бие на очи в спокойния зелен квартал на Ник Хюбъл. Само че всички бяха с бронежилетки, а пистолетите и пушките бяха готови.
Майло накара другите коли да останат на една пресечка разстояние, паркира на десет къщи от ванилената къща, каза ми да остана на място и тръгна пеша.
Вървеше небрежно, сякаш беше случайно посещение.
Измина шест къщи. Спря. Посочи.
На поляната на ванилената къща имаше табела „Продава се“.
Извади пистолета си, държейки го близо до панталона. Беше с тъмни панталони и пистолетът едва се виждаше. За момент се спря до входната врата и натисна звънеца.
Неизбежната тишина. Той мина отстрани на къщата. Подобен набег миналата година завърши със среща с една пушка.
Седях в колата.
Той се появи, клатейки глава. Оръжието се скри обратно в кобура.
В ръката му имаше мобилен телефон. Той набра със сила, достатъчна да го строши.
Десет минути по-късно пред къщата спря бял ягуар и от него слезе ниска тъмнокоса жена в тъмносин костюм.
Майло я поздрави:
— Госпожа Хамидпур?
— Аз съм Сорая. Вие ли сте лейтенантът? — Оправи табелата „Продава се“.
— Лейтенант Стърджис, госпожо. Благодаря ви, че дойдохте.
— Казахте ми, че има проблем с къщата, и дойдох. Какъв е проблемът?