Когато потеглихме към Холивуд, той се обади на Шон Бинчи.
— Забрави за дреболиите. Ето ти една истинска работа.
Той му продиктува подробно заповедта за ванилената къща и му каза името на един съдия, който да ускори нещата.
— Виж дали можеш да намериш скорошна снимка на Хюбъл. Мръсникът си променя външността, но може би ще открием някаква прилика… да, странно е. И за всичко си виновен ти, Шон… шегувам се. Добре се справи.
Тойотата на Тони Манкузи беше на същото място, където я видяхме за последно.
Никой не отговори на позвъняването.
Проправихме си път през тясната пътека, допълнително заклещена от подивели растения, и заобиколихме къщата отзад. Малка задна вратичка гледаше към алея с контейнери за боклук. Боклукът преливаше и асфалтът беше покрит с отпадъци.
— Напомня ми на нещо — казах аз. — Задния вход на салона на Лионора Брайт.
— Така ли? — рече Майло.
Огледа алеята и пристъпи към вратата.
Масивна, с дебело резе.
Надпис „Моля винаги заключвайте“ висеше точно по средата.
Дръжката се завъртя с лекота. Вратата се отвори.
Мексиканската музика, носеща се някъде от горните етажи, беше достатъчно силна, за да озвучи цялото стълбище. Яркобял коридор, небрежно боядисани сини врати.
Когато стигнахме до апартамента на Тони Манкузи, една жена излезе от съседна врата с две прозрачни найлонови торби в ръце. Хвърли ни един поглед и продължи към входната врата.
— Госпожо?
Тя се спря.
Видът на значката я накара да се намръщи. Петдесетинагодишна, ниска и набита, с шоколадова кожа и черна коса, прибрана в стегнат кок. В торбите имаше парти аксесоари и сладкиши.
— Senior está aqi?12 — посочи Майло към вратата.
Тя поклати глава и забързано се отдалечи.
Чукането на Майло по вратата на Манкузи се опита да надвие музиката. Без отговор. По-силното тропане, последвано от: „Господин Манкузи, аз съм лейтенант Стърджис“, имаше ефекта на хартиен чук.
Той долепи ухо до вратата.
— Ако е вътре, пази тишина.
Вратата на входа се отвори и жената с торбите влезе отново.
— Señora?13 — обърна се към нея Майло.
— Говоря английски — каза тя. — Извинете, че не ви отговорих, но ме изплашихте. Как влязохте?
— Задната врата не беше заключена, госпожо.
— Пак ли? Само това ни липсва.
— Проблеми с взломаджии ли сте имали?
— Преди няколко седмици имаше обир на горния етаж. Според мене там живеят наркодилъри, защото не извикаха полиция и веднага след това се изнесоха. Преди това имаше още няколко случая. Всеки път, когато видя вратата отворена, я заключвам. Но другите не си правят труда.
Майло я попита как се казва.
— Ирма Дюран.
— Май че тука има купон.
— Съучениците на внук ми. Празнуват минатия материал. Аз съм помощник-учител в неговото училище, тъкмо бях тръгнала натам. Върнах се, защото още някой се интересуваше от този човек. Майка му, изглеждаше притеснена.
— Майка му? — попита Майло. — Кога е идвала?
— Когато излязохме с внука ми за училище — около шест и половина. Реймънд ходи на физиотерапия в долината, трябваше да излезем рано. Попита ме същото, което и вие — дали съм го виждала. Каза, че е майка му, а той не се е обадил, когато е трябвало. Отговорих й, че не съм го виждала, тя се притесни и си тръгна. Добре ли е той?
— Познавате ли господин Манкузи?
— Срещам го от време на време, поздравяваме се и толкова. Обикновено е доста затворен.
— Как изглеждаше майка му, госпожо?
— Не можах да я разгледам много добре, защото бях заета с Реймънд и раницата му, опитвах се да го накарам да си изяде закуската и да си изпие млякото. Звучеше ми разтревожена, стана ми жал за нея. Затова се върнах. За да можете да й се обадите.
— Благодаря ви, госпожо Дюран. Случайно да ви е оставила телефонен номер?
— Не, съжалявам.
— Спомняте ли си нещо от външния й вид?
— Хм… висока. И беше с хубава кола. Бял лексус, видях я да си тръгва с него. Това беше малко изненадващо.
— Кое именно?
— Това, че има пари. Защото той изглежда като човек, който пазарува в магазини втора ръка. Сега като се замисля, тя изглеждаше като пълната му противоположност.