Орловият поглед на Москоу разгледал и колата.
— Новият мерцедес S600, черен, блестящ и чист. Това е най-голямата им лимузина, ако не броим майбаха. Сигурен съм, защото съм маниак на тема коли. Тази струва майка си и баща си. Видях само част от номера.
Една буква, три цифри. Майло пусна колата за издирване, преди да огледа местопрестъплението. Когато ми се обади, вече имаше резултат.
— Открадната от паркинга на фирмата за коли под наем „Престиж“ в Бевърли Хилс, върната преди да отворят в девет. Даже не са разбрали, че липсва, преди да им се обадя. На километража пише четирийсет и пет мили.
— Паркингът заключен ли е бил?
— Би трябвало да има катинар.
— Убийство в шест и половина, обратно на мястото си два часа и половина по-късно — казах аз.
— И това ако не е нагло.
— Голяма черна луксозна кола, открадната и върната — добавих аз.
— Това също — намръщи се той.
— Шон направи ли нещо с бентлито?
— Хюбъл разреши само да се вземе проба от петното, никакви други технически средства. Шон взе един комплект и го направи сам. Човешка кръв, нулева позитивна група. Много далеч сме от наместване на бентлито в тая бъркотия. И да не съм чул шеги за шансове хиляда на едно.
— Опазил ме господ.
— Аз отговарям за пазенето, когато той е зает. Искаш ли да хвърлиш едно око на това местопрестъпление?
— Разбира се.
— Ще се видим след двайсет минути.
Тялото на Ела Манкузи беше отнесено в моргата. Останали бяха само напоените с кръв плочи край моравата.
Трудно беше да се различат някакви следи по неравната повърхност, а и аз не съм специалист, но бях виждал достатъчно през годините, за да разпозная артериалния разлив и бавното изтичане на кръвта.
Тялото на възрастната жена е умирало постепенно, докато кръвта й е изтичала, сърцето е спряло и душата й отлетяла.
Майло, застанал по-изправен от доста време насам, разговаряше с Шон Бинчи. Черни кичури коса се вееха по лицето му и той неуспешно ги отмахваше. Трябваше да се извие ураган, за да разроши късата, обилно намазана с гел прическа на Шон.
Оставих кръвта и отидох при тях. Шон беше пребледнял.
— Възрастна жена. Учителка.
— Мерцедесът е на път към автолабораторията — каза Майло. — Шон ще говори с господин Хюбъл да предостави доброволно бентлито за допълнителен анализ. Ако Хюбъл не се съгласи, нямаме късмет, както казва най-непреклонният заместник окръжен прокурор, когото познавам.
— Може би ще се съгласи, ако му разкажем за това — рече Шон. — Изглеждаше свестен.
— Или точно обратното.
— Какво имаш предвид?
— Богатите не обичат разправиите — каза Майло и тръгна обратно.
— Виж, Лут, аз още разследвам кражбата.
— Искаш ли да говоря с някого?
Шон прехапа устни.
— Не съм сигурен, че лейтенант Ескудо ще се зарадва, а ми е важен за атестацията.
Майло присви очи.
— Какво искаш да кажеш, Шон?
Шон погледна пак кръвта.
— Ще направя всичко, каквото мога, да помогна.
Зачаках Майло да му кресне, но той каза:
— Виж докъде ще я докараш с Хюбъл, после ще говорим.
Шон поздрави и се оттегли.
— Кога ще му разрешиш да гледа телевизия до късно? — попитах аз.
— Когато си оправи успеха — отговори Майло и се обърна към малката зелена къща. — Някакви спонтанни мисли?
— Възрастна жертва, убиецът също, жестокото убийство вероятно подсказва лични мотиви. Бих проверил приятелите, бившите съпрузи, разпаднали се романтични връзки.
— Скандал в старческия дом? Свидетелят ми твърди, че била вдовица и единственият посетител, когото бил виждал, бил мъж на около четирийсет години, за когото предполага, че е синът й. Лаборантите са в къщата. Когато приключат, ще претърся личните й вещи.
От едно бунгало в испански стил през две къщи излезе някакъв мъж. Потри очи и извърна поглед от кръвта.
— Това е той — каза Майло. — Защо не поговориш с него, а аз ще проверя какво става в къщата.
Едуард Москоу беше петдесет и пет — шейсетгодишен, плешив, с къдрава посивяла брада. Блузата му с логото на колежа „Суортмор“ беше оръфана по маншетите и с един номер по-голяма. Панталоните му цвят каки бяха избелели до мръснобяло, почти толкова безцветни, колкото босите му крака.