— Виж какво — каза Майло. — Ако ни сътрудничиш, няма да те закачам за ножа, макар че веднъж беше предупредена. Нито за съпротива, въпреки че ме поизпоти.
— Да, разбира се, със сигурност… какво значи да сътруднича?
— Ти си важен свидетел. Мога даже да ти донеса закуска.
— Толкова сте внимателен, сър… нали изгубихте моите бисквити.
Участъкът в Холивуд ни услужи с една празна стая за разпит, в която Майло напъха Таша. Той й донесе донат и кола и се обади на Раул Байроу на местопрестъплението на „Родни“.
Байроу още чакаше достъп до апартамента и междувременно сподели няколко съдебномедицински предположения.
Главата на Тони Манкузи беше отрязана точно под брадичката, оставяйки непокътната по-голямата част от вътрешната структура на шията. Прешлените бяха внимателно прерязани, без да са счупени.
Чиста работа, предположението на асистента на съдебния лекар беше за голямо, изключително остро, гладко острие, сходно с оръжието, използвано при убийството на Ела Манкузи. Същото оръжие вероятно е било използвано и за пръстите на Тони. Пробни порязвания по другата ръка предполагаха намерения за двустранна ампутация.
— Може да му е доскучало — каза Байроу. — Или не му е останало време.
Окончателното становище беше в прерогативите на патоанатома, но асистентът му, дипломиран фелдшер с двайсетгодишен опит, призна извън протокола, че хрущялите на гръкляна изглеждат разкъсани. Точковидните кръвоизливи в очите биха могли да се дължат на ред причини, но в комбинация с травмата на врата удушаването беше „прилична версия, да видим какво ще каже докторът“.
Майло потърси адреса на „Олтер терас“ в един пътеводител „Томас гайд“ и намери само една пресечка, извиваща и завършваща без изход на североизток от „Бийчуд драйв“. Недалеч от едно ранчо за коне под наем, където понякога яздех, докато работех в Западния педиатричен комплекс. Съвсем близо до „Франклин авеню“, но гъсто залесено и влудяващо тихо. Спомних си как криволичещата пътека внезапно разкриваше сухото плоско плато. Вулгарното послание на холивудския надпис.
— Умирам от глад — каза Майло и поръча четири сандвича с телешко на скара от един ресторант на „Уестърн“. Изядох един, той — два, а последния даде на Таша, която каза:
— Обикновено избягвам червено месо, но мирише толкова вкусно.
В седем без двайсет небето беше плътно сиво, потъмняващо до черно, и ние я сложихме обратно в кадилака.
— Още усещам вкуса на хубавия сос — рече тя.
— Ако слушаш, ще има и десерт — каза Майло.
— Толкова сте мил, сър. Обичам тази кола.
Подкарах нагоре към Бийчуд и паркирах на две преки южно от „Олтер терас“.
Майло откопча колана си.
— Време е да се поразходим.
— Сър, стръмно е, сигурен ли сте, че сте добре?
— Загрижеността ти е трогателна. Да вървим.
— Сигурността ни гарантирана ли е?
— От какво се страхуваш?
— Той може да ме види.
— Защо мислиш, че той е тук?
— Ами вие ме водите тук.
— За да ти опресним паметта.
— Вече ви казах, със сигурност това е мястото.
— Още не сме стигнали до улицата.
— Това е, чувствам го.
— Шесто чувство?
— Усещам го — каза тя. — В косата ми, когато корените ме засърбят, получавам послание.
— Излизай от колата.
Една пресечка по-нататък.
— Може ли поне да вървим по-бавно, сър? Нещастните ми краченца се израниха.
— Предложих ти маратонки.
— С тази рокля? Как ли пък не. Не може ли просто по-бавно?
Майло издиша шумно и намали крачка.
Таша ми смигна.
Абаносова нощ, без тротоари и улично осветление, широките пространства между постройките бяха превзети от буйна растителност и стари дървета.
Свят на силуети.
Таша каза:
— Това е къщата на купона, сигурна съм. Да влезем. — Шепнешком: — Съжалявам. Това е къщата…
— Чух те. Коя точно?
— Ами… още не сме стигнали.
— Напред.
Деветдесет секунди по-късно.
— Това е! Ей там, горе!
— Говори шепнешком, по дяволите!
— Съжалявам, съжалявам. Това е. Със сигурност.
Пръст с дълъг нокът посочи един нисък белезникав куб, кацнал в най-горната част на задънената улица.