Майло ни направи знак да останем на място и мина покрай три къщи, след това още четири. Спря точно пред целта. Почака. Рискува едно бързо осветяване на фасадата с фенерчето.
Гладка, с изключение на един прозорец със спуснати щори. Отляво имаше гараж с алуминиева врата.
Лъчът на фенерчето се спусна до циментовата пътека. Борове и евкалипти се извисяваха над плоския покрив. Растителността отпред беше оскъдна — една източена юка и една закърняла палма.
Майло се върна при нас.
— Сигурна ли си?
— Абсолютно, сър — отговори Таша. — Тая бодлива гадост ми пусна бримка на чорапа. Там отзад, ако излезете навън, се вижда надписът, а тук се разхождахме с Тони, лека му пръст.
Тя очерта извивката на задънената улица.
— Всичко ми се връща… ето оттам се чу воят на койотите, толкова се уплаших, сър, беше много тъмно, като сега. Мразя тъмното, може ли да си вървим?
— Стой при партньора ми.
Той се изкатери обратно и този път стигна по-близо до белезникавата къща.
— Това катерене няма да му се отрази добре — рече Таша.
Не отговорих.
— Трябва да тренира… не сте много приказлив, сър… много е странно тук, спокойно и страховито, нали разбирате, все едно нещо ще изскочи отнякъде. Все едно нещо… спокойствието е лошо нещо. Дяволът обича спокойствието. Дяволът обича да си мислиш, че всичко е хубаво и спокойно, и тогава изскача и те сграбчва. Това е лошо спокойствие. Даже във Фонтана имаше по-хубаво спокойствие от това тука. Когато пилците спяха, можеше да се чуе влакът. Обичах да си лежа в леглото, да слушам влака и да си мисля къде ли отива… ето, връща се, може вече да е огледал достатъчно и да си ходим.
— Не мога да съм сигурен, ама май няма никого вкъщи — каза Майло.
— Косата ми казва, че това е послание от Бог — рече Таша, — да си вървим, да потърсим малко шум.
Трийсет и трета глава
Докато се спускахме от „Олтер терас“, Майло се обади по телефона и описа плана за наблюдение по-късно през нощта.
В Бийчуд Таша каза:
— Чувствам как апетитът ми се връща. Можете да ме оставите при „Баскин-Робинс“.
Преди Майло да успее да отговори, ни заслепиха фарове. От юг се изкачваше една кола. Майло избута Таша в храстите.
Фаровете стигнаха до кръстовището. Тъмен бус фолксваген, цветът му не можеше да се различи в мрака. Чу се стържещ звук, когато зави наляво към „Олтер“.
— Трябва да си смени маслото на скоростите — каза Таша.
Майло пристъпи напред, пресегна се към буса, докато завиваше, и почука по вратата до шофьора. Едната му ръка беше на кобура, другата размахваше значката му. Бусът спря рязко. Майло показа с жест да се отвори прозорецът.
Стъклото на седалката до шофьора се спусна ръчно. Ръката на шофьора остана на ръчката, когато се наведе към нас.
Млада жена на трийсетина години, с широко отворени от изненада очи и къса кафява коса. Бусът беше пълен с кашони.
— На тази улица ли живеете, госпожо?
— Аха. Някакъв проблем?
— Нищо тревожно. Познавате ли обитателите на къщата в края на улицата?
— По-скоро не.
— Не?
— Аз… тях ги няма.
— Често ли отсъстват?
Очите й се стрелнаха към задната част на буса.
— Аха.
— Всичко наред ли е, госпожо? — попита я Майло.
— Стреснахте ме. Трябва да тръгвам, полицай. Чака ме дете.
Като хапеше устни, тя запали двигателя, включи на скорост и рязко потегли, като почти премаза крака на Майло. Той отскочи назад, едва успявайки да не падне.
Загледахме се след буса, докато пъплеше нагоре по „Олтер“.
— На мене ли ми се струва, или това беше едно уплашено момиче? — каза Таша.
Останахме в сенките и наблюдавахме буса, докато паркира някъде между белезникавата къща и най-близката съседна.
— Когато я попита дали живее тук, тя каза: „Някакъв проблем“. Това беше твърдение, а не въпрос — отбелязах аз.
Майло отново вдигна телефона и започна да шепне заповеди.
Бусът остана там няколко минути, преди жената да слезе и да отвори задните врати. Поклати глава сякаш в отговор на невидим въпрос.
От буса изникна втора фигура. По-висока, къса коса, риза и панталони.
Мъж.
Той посочи към жената и двамата измъкнаха нещо от буса.