Правоъгълен кашон, дълъг около метър.
Мъжът избута жената, довърши измъкването сам и остави кашона на земята.
Чу се тупване.
Жената издаде висок звук. Ръката на мъжа на рамото й го заглуши.
Тя посегна към кашона. Той я плесна през ръката. Посочи отново. Тя се премести на няколко крачки и остана на място, с ръка на устата.
Мъжът започна да клати кашона. Пусна го.
Жената се втурна напред, подхвана го и го изправи.
Мъжът сложи ръце на кръста си. Смехът се разнесе надолу по „Олтер“.
Жената се опита да вдигне кашона, но не успя.
Мъжът хвана единия край и двамата го понесоха към белезникавата къща.
— Време е за аеробика — каза Майло и се понесе с големите си обувки с гумени подметки.
Трийсет и четвърта глава
Чух боричкането, преди да го видя.
Таша потрепери и потърси опора в един клон. Листата се разшумяха.
— Стой и не мърдай — казах аз.
— Няма нужда да ме убеждавате, сър.
Последвах Майло нагоре по улицата.
На пет метра от къщата изникнаха и подробностите.
Майло беше стъпил здраво на земята и държеше деветмилиметровия си пистолет с две ръце. Оръжието беше насочено към усмихнатото лице на мъжа, който се наричаше Никълъс Хюбъл.
Бързо тичане нагоре по хълма, но от учестеното дишане нямаше и следа.
Хюбъл беше с блуза с дълбоко деколте, бели кюлоти, разкриващи космати глезени, червени пластмасови обици и червено червило. Двудневна набола брада и бабешки очила допълваха вида му.
Щеше да е тъпа шега, ако не беше ръката около врата на жената с късата коса, натискаща я назад, така че гърбът й се беше извил и очите й гледаха небето.
В другата ръка на Хюбъл малък черен пистолет беше допрян до капака на кашона.
Изглеждаше, сякаш е пробил картона — така беше забит в него.
Жената каза:
— Моля ви пуснете го. Не му остава много въздух.
— Добра идея, Дейл — каза Майло.
Хюбъл не отговори.
— Детето ми — рече жената, а Хюбъл увеличи натиска върху пистолета, забивайки го още по-дълбоко в кашона.
— Може би най-милостиво ще е да му пръсна малкото мозъче — рече той.
— Моля ви! — проплака жената.
В една от къщите надолу по „Олтер“ светна прозорец.
— Видя ли сега какво направи — каза Хюбъл и натисна толкова силно, че дулото потъна в кутията. Кашонът се размърда. Той го ритна. Отвътре се дочуха звуци.
Приглушен плач.
— О, боже, моля ви, моля ви, умолявам ви — извика жената.
Хюбъл заглуши гласа й с едно движение на ръката.
— Лоша идея, Дейл — каза Майло.
— Пълен съм с идеи — каза Хюбъл със странен, безучастен глас.
— Извикал съм подкрепление, Дейл. Най-добре е сега да оставиш оръжието.
— Дейл? — каза Хюбъл. — Този пък кой е?
Виковете от кутията станаха по-силни. След това — кашляне.
— Не може да диша! — каза жената.
— Животът е преходен — рече Хюбъл. — Кара ни да ценим онова, което имаме.
— Моля ви! Само на две годинки е!
Майло направи една крачка към него. Хюбъл пак ритна кашона.
Майло се доближи още малко.
— Промъкни се още малко — каза Хюбъл — и ще направя бам-бам на Бам Бам.
— Емилио — каза жената. — Има си име.
— Само по-кротко — рече Майло.
— Добра идея — каза Хюбъл. — Мек съм като захарен памук. На някой да му се играе на думи?
Жената изхлипа.
— Всеки момент ще са тук, Дейл — каза Майло.
— Хайде да не се обиждаме — каза Хюбъл, — знам, че си сам и нямаш радиостанция.
— Обадих се по телефона, Дейл.
Бързо движение на ръката. Жената изохка.
— Шшт, тихо — каза Хюбъл. — Вярвам в щастливия край, а ти, чикита?
— Да, да, моля ви, пуснете го…
— Явно понятията ни се различават.
— Не искам да те обиждам — каза Майло, — само че…
— Твоето присъствие ме обижда. — Пистолетът се заби по-дълбоко в кашона.
— Хубав тоалет — каза Майло. — Къде си шиеш?
Хюбъл зяпна. Ръката с пистолета се отпусна за секунда.
Изскочих с вик:
— Не мърдай, пусни оръжието!
Или нещо подобно, не помня.
Главата на Хюбъл се завъртя рязко към мен, отпускайки хватката си достатъчно, за да успее жената да извие глава малко по-надолу.