Тя го захапа за ръката.
Той я изтръска и каза:
— Чао, Емилио.
Майло изпразни пистолета си.
Хюбъл остана неподвижен за миг. Вдигна ръце във въздуха, сякаш се предаваше. Падна.
Една от обиците му отлетя като парче маникюр.
Жената се хвърли към кашона, успя да го задържи. Откъсна капака с вик.
Измъкна отвътре разплакано бебе, размахващо ръце, и го притисна към гърдите си.
Хюбъл издаде някакъв кратък писклив звук.
Когато детето се поуспокои, жената отиде до тялото на Хюбъл и го изрита с всичка сила.
Трийсет и пета глава
Жената се казваше Фелисия Торес и беше на двайсет и осем години. Съпругът й, градинар, който следваше биология вечерно, беше изпратен в Ирак с Националната гвардия преди три месеца. Без дохода на Стюарт спестяванията на младото семейство бързо се изчерпали и Фелисия започнала да си търси временна работа. Липсата на компютърни умения ограничавала възможностите й за работа в офис и тя снижила критериите си.
Няколко възможности за чистене на офиси в града пропаднали, тъй като цялата заплата отивала за детегледачка.
Обявата в интернет за „двудневно почистване на дома“ в Брентуд изглеждала обещаваща. Страхотен квартал, „щедро заплащане“, а и мъжът, който отговорил на телефона, звучал приятелски.
Щедрото заплащане се оказало двайсет долара на час — много повече, отколкото се надявала Фелисия. Когато „Ник“ веднага й позволил да вземе Емилио със себе си, това решило нещата.
Хюндаят й бил в сервиза, така че се наложило да вземе автобус от гарсониерата си във Венис и да върви дълго по „Сънсет“, бутайки количката с Емилио. Улицата била трудна за намиране, а нямало тротоари, така че количката много подскачала, но това пък приспало Емилио.
Когато накрая намерила къщата, разбрала, че е извадила късмет. Голяма и прекрасна, като излязла от списание. Отпред имало лъскав лексус.
Почукала на вратата и същият приятен глас казал: „Отворено е, влизайте“.
Ник бил също толкова приятен и на живо, висок, доста добре сложен. Изглеждал добре, както изглеждат богатите хора на средна възраст.
Връчил й една стодоларова банкнота. „Това ви е авансът, следете си часовете и ще ми кажете, когато трябва да ви дам още.“
Къщата била още по-голяма, отколкото изглеждала отвън, с тавани като в катедрала и бели стени. Искрящо бели даже без осветление. Сигурно щяла да е приятна, като се обзаведе.
В момента, за учудване на Фелисия, тя била съвсем празна. И изглеждала много спретната и чиста. Парите обаче си били на Ник, а стоте долара в джоба й били приятно усещане.
Емилио още спял и Фелисия се огледала къде да остави количката. Ник се усмихнал, прошепнал: „Сладур“, и я завел в една стая отзад, в която бил сложил бебешка кошарка и играчки. Невероятно. Когато опитала да му благодари, той само свил рамене, взел количката и я закарал в един ъгъл.
Слънчевата светлина, нахлуваща през един голям безупречно чист прозорец, превръщала участъци от дъбовия паркет в злато. Върху Емилио не падали отблясъци — Ник бил закарал количката в хладен и сенчест ъгъл, толкова бил внимателен. През прозореца Фелисия видяла пищна градина с тропическа зеленина и син басейн. Тя се зачудила какво ли би казал Стюарт за растенията. На нея й изглеждали наред, но тя не била особено претенциозна.
Хубави играчки, някои още били в кутиите си. Ник се засмял.
— Не мога да повярвам, че сте си направили труда, сър.
— Не е кой знае какво, Фелисия.
Нарекъл я по име, сякаш се познавали отдавна.
— За мене определено е. Това сигурно струва…
Ник сложил пръст на устните й.
— Най-важното е, че щом се събуди, ще е във възторг.
— Със сигурност, точно такива обича… вие имате ли деца, сър?
— Още не. Отидох в „Тойленд“ и разпитах продавачката.
— Това е толкова…
— Фелисия, ако никой не си даваше труд, светът щеше да е едно много тъжно място… хайде, нека да ти покажа какво има да се свърши. По всяко време, когато решиш да видиш малкия човек, заповядай.
Фелисия усетила, че очите й се насълзяват. Може би Ник почувствал емоциите й.
— Обичам да помагам — казал той. — Всъщност е малко егоистично. Кара ме да се чувствам добре.