Тя се втурнала към стаята с играчките.
Емилио го нямало.
Тя го извикала по име.
Чула странен звук — като птица с вързани криле.
От спалнята.
Хукнала натам и видяла затворената врата. Отворила я.
Ник бил избутал кутиите и бил направил тесен проход към Емилио, който седял в количката си. Обградено от три страни, детето й сякаш било затворено.
Той я видял и изплакал:
— Мааамааа!
— Миличкият, събуди се кисел — казал Ник.
Тя се обърнала към него и зяпнала.
Ник бил облечен във виолетова бална рокля от сатен, силно изрязана, а вътре било напъхано нещо, което да повдига гърдите му до деколтето.
Космато деколте.
Носел висящи виолетови обици, безвкусно алено червило и фалшиви курвенски мигли. В съчетание с късата му коса и наболата брада това било… било…
Като се фръцнал и показал бедрото си, той завъртял задник.
Към нея. След това към Емилио.
— Мааамааа!
— Воала — казал Ник. — Тре шик, но?
Емилио ревнал по-силно.
По някаква необяснима причина Фелисия се засмяла. Не знаела защо. Без значение колко пъти се опитвала да си го обясни, така и не можела да разбере защо.
Защото нищо в тази сцена не й се струвало смешно, струвало й се гадно, шантаво и…
От устата й излязъл смях.
А това коренно променило Ник.
В ръка държал пистолет.
Трийсет и шеста глава
Прекарах по-голямата част от следващия ден в Западния педиатричен медицински център, слушайки Фелисия Торес и направлявайки я през болничната система. Наблюдавах и Емилио.
Момченцето се беше вкопчило в майка си, безмълвно и напрегнато.
Физически беше добре според доктор Рубен Ийгъл, стар приятел и шеф на отделението за външни пациенти. Решихме, че Рошел Кислър, блестящ млад психолог, която беше моя студентка навремето, ще е най-подходяща за в бъдеще.
Представих и двамата на Фелисия, останах при нея, когато си тръгнаха, и я попитах дали иска да поговорим за още нещо.
— Не… толкова съм уморена.
— Има ли някой, който да остане с вас?
— Майка ми — отвърна тя. — Живее във Финикс, но ще дойде, ако я помоля.
Набрах номера и останах при нея, докато говореше. Тя затвори и се усмихна уморено.
— Утре ще е тук.
— Имате ли нужда от някого дотогава?
— Не, ще се оправя… много мило от ваша страна.
— Всички сме тук, за да ви помогнем.
Тя започна да трепери.
— Какво има?
— Начинът, по който го казвате, доктор Делауер. Да помогнете. И той се преструваше така. Що за гадна шега беше това?
Не отговорих.
— Никога не съм му вярвала, докторе. Още от първата минута, когато го видях.
Майло и аз разпускахме в един бар в Санта Моника. Единайсет вечерта, той беше прекарал деня с Раул Байроу и още двама детективи от Холивуд, претърсвайки къщата на „Олтер терас“.
Една от къщите, които Дейл Брайт купил като Никълъс Хюбъл. Другата беше едно бунгало край Палмдейл, където държал Фелисия Торес затворена в банята. Карал я да си представя какво прави с Емилио.
През повечето време не обръщал внимание на детето. Оставял го да плаче, след това да пищи. Без храна и вода. След това го сложил в кашона.
С дупки за въздух, за да удължи мъчението.
— Знам, че би трябвало да ми е трудно да застрелям някого — каза Майло. — Но бога ми, Алекс, искаше ми се да имам още куршуми.
Три от петте стаи на „Олтер“ бяха пълни със сувенири. От единия край на терасата се откриваше хубава гледка към надписа на Холивуд. В гаража имаше бял лексус.
Бентлито беше преместено от автолабораторията на полицейското управление на Лос Анджелис на същия служебен паркинг, на който си стоеше незабелязана колата на Кат Шонски.
— Шефът може да я използва за официални случаи — казах аз.
— Ако впрегне и два чистокръвни коня отпред, ще стане идеално — отговори Майло.
В шкафчето с лекарства на Ансел Брайт — Дейл нямаше нищо по-силно от аспирин и няколко лекарства без рецепта за отпушване на нос.
Под мивката имаше кутия от полиран черен орех, пълна с ампули синтетичен тестостерон. В друга подобна, с кленова шарка, имаше неразпечатани подкожни игли.
— Помпал се е? — рече Майло. — За да облича рокли?