Представих се, пропускайки титлите.
Москоу кимна.
— Било е ужасна гледка — казах аз.
— Никога няма да го забравя. — Той докосна челото си. — Запечатано е тук.
— Ако можете да си спомните нещо друго…
— Дърто копеле. — Гласът му беше мек и дрезгав. — Не е за вярване. Предполага се, че на тези години импулсите отслабват.
— Често пъти така става.
Той ме погледна, сякаш чак сега осъзнаваше, че разговаряме.
— Нарича се криминално изчерпване — казах аз. — Известно също така като „нямам сили да мръдна“.
Леко кимване.
— Господин Москоу, колко годишен казахте, че е бил този човек?
— Видях го само за няколко секунди. — Лицето на Москоу се изкриви и брадата му щръкна. — Гледах повече в ръката му.
Той вдигна собствената си ръка и направи движение надолу.
— Мислех, че я удря с ръка, и изтичах да й помогна. Когато стигнах, той вече отиваше към колата си, а аз видях кръвта под госпожа Манкузи. Разтичаше се… огромна локва… не съм виждал подобно нещо… — Той потрепери.
— Що се отнася до възрастта му…
— А, да, извинете… Седемдесет? Шейсет и пет? Седемдесет и пет? Наистина ми е трудно да кажа, знам само, че се движеше като стар човек. Без да куца или нещо подобно, просто сковано. Все едно цялото му тяло беше вързано.
— Бавно ли?
Той се замисли.
— Не тичаше, но и не спираше. Видях само гърба му. Тръгна към колата си. Бих казал, че вървеше средно бързо. Нормална походка. Все едно е доставил пратка или нещо такова. И не се обърна. Крещя по него, а все едно ме няма. Копелето даже не се обърна, продължи да си върви, качи се в колата и замина. Това ме съсипва. Колко нормално се държеше.
— Работа като всяка друга.
Той се заигра с един конец на яката на блузата си.
— Значи не видяхте лицето му? — попитах аз.
— Не. Откачена работа. Крещях с пълен глас, надявах се някой да се покаже, но никой не излезе. — Той погледна улицата. — Призрачен град. Истински Ел Ей.
— Какво крещяхте?
— Откъде да знам… сигурно нещо като „Спри, негоднико!“. — Москоу опъна ръба на блузата си с пръст. — Госпожа Манкузи лежи, потънала в кръв, а копелето се разхожда, сякаш нищо не се е случило. Тръгнах след него, което беше идиотско, сега като се замислям. Но тогава не мислех. В този момент видях ножа и се заковах на място.
Очите му се навлажниха.
— Как видяхте ножа?
— Той го избърса отпред в панталона си. Над коляното. Небрежно, сякаш беше нещо съвсем нормално.
— След това какво стана? — попитах аз.
— След това го прибра, качи се в колата си и потегли. Всичко стана за секунди.
— Колата със запален двигател ли беше?
— Не помня да я е палил, така че сигурно. Не си спомням въобще шум от двигател, но може просто да съм бил изключил. Този модел е много тих.
— Накъде тръгна?
Той посочи на юг.
— Покрай моята къща.
Познавах квартала от студентските си години, бях обикалял тези улици в търсене на пряк път към малката ми квартира на Овърленд.
— Като лабиринт е с тези задънени улици.
Москоу се стегна.
— Да не искате да кажете, че е оттук?
— Не, но може да е планирал пътя си за отстъпление.
— Никога не съм го виждал в квартала. Нито пък колата. Това не е типично място за S600.
— Няма ли много мерцедеси?
— Мерцедеси има много, но не S600.
— Разбирате от коли.
— Имах няколко стари таратайки, които поправих. — Той успя да се усмихне с половин уста. — Имах и делорийн. Това беше голяма работа. За какво говорим тук, някой стар мафиот ли?
— Защо мислите така?
— Голяма черна кола, убийство като екзекуция, човек на възраст. Представяш си някой стар наемен убиец на мафията, който не се е изчерпал.
Той издърпа конеца и го потърка между палеца и показалеца си.
— Тази глупава шапка.
— Има ли някаква причина госпожа Манкузи да има нещо общо със стар мафиот?
— Не си го представям. Макар че, от друга страна, кой да предположи?
— Колко добре я познавахте?
— Почти не я познавах. Живееше тихо, изглеждаше мила. Казвахме си „добър ден“ и „довиждане“, това е.