Мъжът беше в капан. Свит в един ъгъл, той не се подчини на командата на Майло да се покаже, наведе се ниско и опита да се смали.
Майло се дръпна настрана с ръка на пистолета. През тази седмица беше използвал оръжието си по-често, отколкото през последните няколко месеца.
— Излизай, приятел. Покажи се да те видим.
Шум от магистралата.
— Сложи си ръцете на главата и тръгни назад към звука на гласа ми. Веднага.
Далечно, кравешко мучене на клаксон на камион. Майло повтори командата по-силно.
Нищо.
— Както искаш, приятел. Така или иначе ще излезеш.
Тишина.
— Обичаш ли пожарни маркучи?
Далечно бучене.
Майло извика три патрулни коли от Холивуд и ключар. Пристигнаха петима полицаи под командването на един сержант, който огледа положението и заключи:
— Не виждам какво можем да направим.
Ключарят се появи десет минути по-късно и присви очи към оградата на разстояние от три метра.
— Въоръжен ли е?
— Не знам.
— Какво очаквате да направя? Това е електрическа ограда и без друго не мога да направя нищо.
— Някакви идеи?
— Използвайте тактическо ядрено оръжие.
— Ей, супер, много ти благодаря.
— Няма за какво. Сега мога ли да си тръгвам?
Изминаха още пет минути, през които не се случи нищо, преди Майло да извика:
— Готов ли си да се покатериш, приятел?
Без отговор.
— Приятел, ще те пипнем по един или друг начин.
— Може да е глух — каза сержантът. — Миналата година в централния участък им се случи един глух, застреляха го и имаха големи проблеми.
Майло продължи монолога си. Редуваше увещанията със заплахи.
Щом каза: „Добре, пускайте сълзотворния газ“, иззад портата се чу глас: „Излизам“.
Една фигура пристъпи към центъра на ограденото пространство. Луната освети половината му лице.
Слаб, изпит чернокож. Рошава коса, сплъстена брада, провиснали дрехи.
— Ръцете на главата.
Чифт мършави ръце се вдигнаха веднага.
— Обърни се и тръгни към мене. Гърбът ти да опре в оградата.
— Знам какво се прави — каза мъжът.
Майло закачи и двете му ръце с белезници за телената мрежа.
— Мислех, че искате да се махна оттук, полицай. Изкатерих се вътре, можех да се изкатеря и навън.
Майло се обърна към сержанта.
— Тук някъде трябва да има пулт за управление, близо до моторчето. Има ли някой във форма?
— Има ли някой Тарзан? — попита сержантът.
Една ниска, набита полицайка каза:
— Тренирах гимнастика навремето.
— Давай, полицай Кайли.
След няколко неуспешни опита Кайли стъпи в мрежата. След миг успя да се изкатери.
— Ето го, точно до таблото.
Майло каза на окования мъж:
— Слушай внимателно, сега портата ще се отвори, движи се с нея, не се плаши.
— Никога не се плаша — отговори мъжът.
— Самоуверен си.
— Да, така е.
Откачен от вратата и закопчан отново, мъжът гледаше някъде в пространството.
Майло пусна униформените да си ходят, а него сложи да седне на бордюра.
— Най-накрая да се запознаем, Брадли.
Брадли Мезонет наведе глава.
— Дошъл си да видиш стария си приятел Уил? Доста интересен начин си избрал.
— Познавате ли ме? — попита Мезонет. — Щото аз не ви познавам.
— Търсехме ви, сър.
Любезното обръщение сепна Мезонет. Той се усмихна.
— Успях да ви се изплъзна за известно време.
— Поздравления. Дайте сега да поговорим.
— Как го правехте? — попита Мезонет. — Търсенето имам предвид. Какви методи използвахте? Изобщо не съм се крил, живеех си спокойно на Четвърта улица.
— В палатковия град ли?
Мезонет се усмихна с изгнилите си зъби.
— Наричаме го Тротоарното предградие. Непрекъснато влизам и излизам оттам, трябвало е само да попитате. Ако бяхте размахали малко повече боклук, някой наркоман щеше да ме продаде.
Говореше меко и ясно. Дрехите му бяха дрипави, но по телефона би звучал като фин човек.
— Наблюдаващият ви офицер има ли изобщо представа, че сте се оказали тук?
Брадли Мезонет се засмя.