— Тези хора ли? Изобщо не съм говорил с тях.
Отведохме Мезонет в холивудския участък.
— Какви са обвиненията? — попита той.
— Веднага се сещам за проникване в чужда собственост, опит за кражба, съпротива при арест — каза Майло. — Дайте ми малко време и ще се сетя за още.
— Дребна работа. Ще се справя.
— Няма да е необходимо, ако говорите с нас.
— Толкова просто, а?
— Защо не?
— Никога не става така.
Мезонет се озова в същата стая, която Таша беше маркирала с цветен букет от парфюм и лосиони. Той излъчваше прокисналата миризма на некъпано, с която беше изпълнил кадилака по пътя насам.
Подуши и се намръщи, сякаш за пръв път си даваше сметка за собствения си аромат.
Майло му предложи нещо за пиене.
— За мен пържола — каза Мезонет. — Филе миньон, средно изпечено вътре, загоряло отвън, с малко пържен лук. За начало салата цезар с допълнителен дресинг. Червено вино. Предпочитам калифорнийско пред френско — пино ноар.
— Ако ни сътрудничиш, Брадли, ще има и хайвер.
— Не го понасям. Има вкус на кофти женска.
— Често ли отказваш и двете?
Мезонет се усмихна.
— Защо се опитваше да проникнеш в имота на Уилсън Гуд?
— Никъде не съм прониквал.
На ярката светлина кожата на Мезонет беше жълтеникава, на белези и петна. Очите му бяха възпалени. На трийсет и една години изглеждаше на възрастта на баща си. Грубите татуировки по ръцете му не можеха да скрият изтормозените му вени и петната от убождания.
— Какво търсеше там? — попита Майло.
— Опитвах се да видя Уил.
— Защо?
— Той ми се обади.
— Кога?
— Миналата седмица.
— Имаш ли телефон?
— Грешка — каза Мезонет. — Той изпрати приятелката си на Четвърта улица и тя ме покани. Каза, че Уил и аз трябва да говорим.
— За какво?
— Не каза.
— Все пак си отишъл.
— Една седмица по-късно.
— Не е трябвало да ти казва — рече Майло. — Знаел си.
В очите на Мезонет проблесна мисъл за съпротива.
— Какво пък толкова — каза той и кимна бавно и угрижено.
— За какво ставаше дума? — попита Майло.
— За Тоан — каза Мезонет. — Нищо друго няма между Уил и мене.
— Гуд е искал да говорите за Антоан Бевърли?
— Тъкмо обратното. Приятелката му каза, че Уил искал да обсъдим как да не говорим. Щял да ми обясни, когато ида при него.
— Коя е тази приятелка?
— Бяло момиче, с лунички, казва се Анди.
— Това е жена му — рекох аз.
Мезонет се ухили.
— Вие да не би да вярвате на всичко, което ви казват?
— Защо й е да ни лъже за това? — попита Майло.
— Уил я баламосва от десет години. Треньор е в църковно училище, трябва да изглежда порядъчен, затова казва на свещениците, че е женен. Само че никога не са подписвали.
— Десет години, така ли?
— Уил си е такъв — каза Мезонет. — Страх го е от обвързване.
— Редовно ли поддържахте контакт? — попита Майло.
— Не редовно, на периоди.
— Кога беше последният път?
— Доста отдавна, не си водя записки.
— Години? Месеци?
— Може би година — каза Мезонет. — Поводът беше, че ми трябваше заем да си стъпя на краката.
— Уил помогна ли ти?
— Разбира се.
— Добър приятел.
— Отдавна се знаем.
— Дай да поговорим за настоящето — каза Майло. — Фалшивата съпруга Андреа е дошла да ти каже, че Уил ще ти плати, ако не говориш за Тоан.
— И без друго не исках — рече Мезонет. — Да говоря. Обадих му се, не вдигна. Хубаво.
— Защо Уил внезапно се е притеснил да не се разприказваш?
Мезонет се усмихна.
— Защо ми задавате въпроси, на които знаете отговорите?
— Бих искал да чуя твоя отговор.
— Защото нещата се раздвижиха.
— Случаят на Антоан е отворен наново.
Кимване.
— След посещението на Андреа си се уплашил.
Мезонет му хвърли поглед, който казваше: „Кой, аз ли?“
— Брадли, не съм толкова глупав, колкото ти изглеждам — каза Майло. — Бил съм на Четвърта улица много пъти. Наркоманите казаха, че си наоколо.
Чиста лъжа, но с нищо не се издаде.