Хауърд Зинт, диабетик, туберкулозен, ХИВ позитивен, сключи сделка от болничното легло в лечебницата на затвора. Два допълнителни шоколадови десерта на месец и без допълнителна присъда.
Разказа историята свързано, без емоции.
Антоан Бевърли се съпротивлявал на домогванията на Зинт, опитал се да избяга от буса. Зинт го ударил през лицето, главата на Антоан отхвръкнала назад и се блъснала в ръба на миниатюрната ротативка, която Зинт току-що бил купил.
Зинт подкарал към пустеещите земи на север от нефтените полета Ла Сиенега и заровил момчето в една дюна, някъде в източния край на днешния почивен комплекс Кенет Хан.
Шестнайсет години по-късно той нарисува карта.
Строителството беше променило пейзажа и ни отне известно време, докато намерим мястото.
Кости.
Аутопсията не показа сериозна травма на главата, но разкри многобройни порезни белези по ребрата на Антоан.
Даже в затвора Зинт беше опитал поредната оневиняваща го лъжа.
Обсъждаше се разваляне на сделката и подвеждането му под отговорност за убийство.
Шарна и Гордън Бевърли казаха:
— Само ни дайте Антоан и ни оставете на мира.
Погребението беше в една красива есенна утрин. Над двеста приятели, роднини, доброжелатели, обичайната доза политици, журналисти и „общественици“, борещи се да попаднат в кадър.
Брадли Мезонет не се виждаше никъде, нито пък Уилсън Гуд. Гуд и Андреа били отседнали в един мотел в Тарзана, прибрали кучето си ден преди да намерим Мезонет, и заминали в неизвестна посока.
— Да се надяваме, че там, където отиват, няма кейове — каза Майло.
След церемонията се наредихме да поднесем съболезнования.
Гордън Бевърли хвана ръцете ни, посегна да ни прегърне и се спря.
Шарна Бевърли вдигна воала си. Лицето й беше като изрязано от орех, очите й — ясни и сухи.
— Успяхте, лейтенант.
Хвана лицето на Майло с две ръце и го целуна по всяка от бузите. Спусна воала.
Обърна се и зачака следващия човек на опашката.
Трийсет и девета глава
Робин работи цяла нощ и мандолината беше сглобена и лакирана шест часа преди срещата с клиента й.
Тя я загърна в зелено кадифе и я отнесе на масата в трапезарията.
— Великолепна е — казах аз.
— Току-що се обади, звучеше мрачно.
Беше се изкъпала, подсушила къдрите си с кърпа, без грим и с една кафява рокля до коленете, която не бях виждал от години.
— Знам — каза тя.
— Какво знаеш?
— Одри едва ли би облякла подобно нещо.
Заигра се с косата си.
Сварих кафе.
— Безкофеиново, нали? — попита тя.
Опитах се да я разсея с гатанки.
С каква кола ще се появи?
Отворих сайта му в интернет. На трийсет и три години, завършил „Станфорд“, неженен, собственик на състояние в размер на четиристотин седемдесет и пет милиона долара.
— Там някъде си го представях — каза Робин.
— Значи каква ще е колата?
— Кой знае?
— Ти например, русокоске?
Бланш погледна нагоре и се усмихна.
— Всичко може да е — каза Робин. — От едната крайност в другата.
— Тоест?
— Ферари или хибрид.
„Бентли или бус фолксваген“, помислих си аз.
Кафемашината избипка. Сипах две чаши. Тя отпи и промърмори:
— Такава шушумига съм.
След това стана и вдигна щорите на дневната.
— Хубав ден — каза тя. — Можем да чакаме и навън.
— Искаш ли си кафето?
— Моля?… А, да, разбира се, благодаря ти.
Отговорът беше син бус форд „Иконолайн“.
От него слезе едър мъж в черни джинси и тениска с логото на сайта.
Той ни видя на терасата. Огледа къщата. Отиде до задната врата на буса.
— Як е — казах аз. — Ако случайно решиш да не предадеш стоката.
— Не е смешно — отговори Робин. Но се усмихна.
Здравенякът отвори задната врата на буса. Спусна се електрическа рампа. Той се пресегна вътре и изкара една инвалидна количка.
Фигурата в количката беше дребна, бледа, късо подстригана, с бебешка физиономия.