На нея се виждаше дребна белокоса жена в рокля на цветя, пристегната с колан, и обувки на високи токчета, застанала до леко развлечен рус мъж на около четирийсет години. Зад тях се виждаше яркозелената мазилка. Ела Манкузи имаше лице с остри черти и блестящи тъмни очи. На устните й имаше червило, а ноктите й бяха лакирани. Усмихваше се, но нещо липсваше в извивката на устните.
Русият мъж стоеше с ръце, отпуснати покрай тялото. В раменете му имаше напрежение, сякаш позирането за снимката му причиняваше усилие.
— Съвпада с човека, описан от Москоу — казах аз.
— Прочети на гърба.
Обърнах снимката.
„Антъни и аз на моя рожден ден. Направих шоколадова торта.“ Написано беше с елегантен почерк. Датата беше декември преди две години.
— Преданият син оставя майка си сама да си прави торта за рождения ден — отбелязах аз.
Разгледах усмивката на Ела Манкузи по-внимателно и установих какво липсва. Майчина гордост.
— Предполагам, че е единствено дете — каза Майло, — защото на малкото снимки из къщата беше само той, повечето като малък, още от гимназията. Пазеше свидетелството му за раждане и дванайсет училищни свидетелства. Оценките му са три и половина — когато се е старал. Има само един Антъни Манкузи в окръга и в досието му има единствено каране в нетрезво състояние пред шест години, сведено до дребно хулиганство. Ако има проблем с пиенето, той не е по наследство. Единственото пиене на Ела беше една неотворена бутилка шери, цялата прашасала.
Той потри лицето си.
— Нямаше много вещи у тях, Алекс. Всичките й важни документи бяха в три кутии от пури под леглото. Пенсионирала се преди осемнайсет години. Последната й работа била учител по етика и право в гимназията „Луи Пастьор“, написали са й мило писмо. Овдовяла много преди това, още докато Антъни бил тийнейджър. Съпругът й Антъни старши, началник-смяна в някаква фабрика за мляко в Санта Фе Спрингс, умрял на работното си място от инфаркт. Къщата е изплатена за единайсет години, с нейната пенсия и тази на мъжа си живеела добре. Класическата почтена възрастна дама от средната класа, изживяваща дните си в спокоен квартал. Защо, по дяволите, трябва да свърши по този начин?
Погледнах пак снимката.
— Това е рожденият ден на майка му, но на него му се иска да е другаде. Спомни си разказа на Москоу за гневния разговор, оттам може да излезе нещо. Имаше ли завещание в кутията?
Той се замисли.
— Не. Синчето я очиства за наследство ли?
— Не е като да не се е случвало.
— Със сигурност, но що за изверг ще нареже майка си като коледно печено?
Той направи знак да му донесат сметката. Усмихнатата жена с очила, която винаги го обслужва, се притече и попита дали му е харесало яденето.
— Всичко беше много вкусно — каза той, подавайки й няколко банкноти. — Задръжте рестото.
— Твърде много е, лейтенант.
— Не се притеснявайте.
— Ще имате кредит за следващия път — каза тя.
— Не си правете труд.
— Ще си направя.
Пред ресторанта той придърпа панталона си и погледна часовника.
— Време е да поговорим с Тони Манкузи младши, нашия пияница хулиган.
— Липсата на досие не значи, че няма проблем с хазарта — забелязах аз.
— Да, но какъв е смисълът да се забъркваш с истински, живи лихвари, когато можеш да си пуснеш компютъра и да плащаш по интернет?
— Защо кинозвезда, която отсяда във „Фор сийзънс“, си хваща курви за по трийсет долара на „Сънсет булевард“, когато има достъп до компаньонки, които изглеждат по-добре от партньорките му в главните роли? Понякога мръсното и опасното е част от тръпката.
— Игри — каза той. — Добре, дай да поговорим с тоя тип. Поне ще му съобщя една наистина лоша новина.
Телефонът на Антъни Джеймс Манкузи младши беше изключен, което само амбицира Майло да го намери.
В талона на осемгодишната му тойота беше записан адрес на Олимпик, четири преки източно от Феърфакс. На този адрес се намираше розова кооперация в неориджънси стил, издигната край малка зелена градинка. Старинно очарование, цъфнали цветя, безупречни алеи. Ако изключим шума от уличното движение, който ти бърка в мозъка, не беше никак зле.
Собственикът, азиатец на шейсетина година на име Уилям Парк, живееше в един от апартаментите на партера. Отвори вратата с брой на „Смитсониън“ в ръка.