— Тони ли? — попита той. — Изнесе се преди три месеца.
— Как така? — рече Майло.
— Наемът му изтече и търсеше нещо по-евтино.
— Проблем с парите ли?
— Апартаментите са с по две спални — каза Уилям Парк. — Може би на Тони не му е трябвал толкова голям.
— С други думи, проблем с парите.
Парк се усмихна.
— Колко време живя тук, сър? — попита Майло.
— Вече беше тук, когато купих сградата. Това прави три години. Преди това не знам.
— Лесен наемател ли беше?
— Общо взето, да — отговори Парк. — Проблеми ли има?
— Майка му почина и трябва да го намерим.
— Починала, така ли… — Парк ни изгледа. — От естествена смърт ли?
— Боя се, че не, господин Парк.
— Това е ужасно… Почакайте, имам новия адрес на Тони. Все още пристига поща за него от време на време.
— Имате ли нещо в момента?
— Не, отбелязвам „нов адрес“ и пощальонът я отнася.
Парк изчезна в апартамента, разкривайки пред погледа ни спретната бяла стая.
— Първо наблюдателният господин Москоу, сега пък този. Полиция и граждани работят ръка за ръка. Може би светът не е толкова лош все пак.
Странно твърдение, след като си видял Ела Манкузи да лежи в локва от собствената си кръв. Но пък си струваше отново да чуеш нещо положително от него.
— От глобалното затопляне е — казах аз.
— А?
— Нищо.
Парк се върна и подаде на Майло лист хартия.
Пощенска кутия, Ел Ей 90027.
Източен Холивуд. Най-вероятно беше само пощенска кутия. Майло се усмихна въпреки разочарованието си и благодари на Парк.
— Ако мога с нещо да помогна. Горкият Тони.
— Значи е бил добър наемател — каза Майло. — Като цяло.
— Понякога закъсняваше с наема — рече Парк, — но винаги плащаше допълнителната такса, без да мрънка.
— Какво работеше?
— Казвал ми е, че работи във филмовите студиа — общ работник, пренасял декори. Преди няколко години гърбът му пострада и живееше на социални помощи. Майка му помагаше. Понякога чековете идваха от нейно име. Някой я е убил, така ли?
— Колко добре я познавахте, господин Парк?
— Аз ли? Изобщо не я познавах, само осребрявах чековете й.
— Тони говорил ли е за нея?
— Никога. Тони не говореше много.
— Тих човек.
— Доста тих — каза Парк.
— Колко често майка му плащаше наема?
— Хм… Половината пъти, бих казал. Може би по-често през последните месеци.
— Колко по-често?
— Струва ми се, че тя плати четири от последните шест месеца.
— Тя ли ви изпращаше чековете?
— Не, Тони ми ги даваше.
— Каква точно беше инвалидността на Тони?
— Имате предвид дали е бил осакатен или нещо такова? Не, изглеждаше съвсем нормално. Но това не означава нищо. Преди няколко години имах дискова херния. Болеше, но не ми личеше.
— Тони е страдал тихомълком?
— Нали не го подозирате? — попита Парк. — Никога не е проявявал жестокост.
Явно не му беше много приятна мисълта, че е давал апартамент под наем на убиец.
— Това са стандартни въпроси, сър — каза Майло.
— Надявам се. Всъщност въобще не ми е създавал проблеми.
Пощенската кутия се намираше в един засипан с боклуци търговски център на „Върмонт авеню“, точно над „Сънсет булевард“, едно от онези минихранилища с метален аромат, в които месинговите кутии са строени покрай стените, а наемателите имат ключ и денонощен достъп.
Бележка на прозореца съобщаваше: „При проблеми звънете в химическо чистене «Авакян» в съседство“.
В химическото чистене някакъв мъж прехвърляше куп намачкани ризи и без да вдигне поглед, каза „Да“. Мустаци тип Уилям Сароян, пъргави ръце.
— Полиция. Търсим един от вашите наематели на пощенска кутия. Антъни Манкузи.
Дойде време да вдигне поглед.
— Тони? Носи си прането тук. При тия цени на водата и праховете при нас ще ви излезе по-евтино и няма да ви трябва перална. Какво е станало с Тони?
— Майка му почина, господин…
— Бедрос Авакян. — Цъкване с език. — Починала, а? Лошо. И защо полицията е тук?
— Не е било естествена смърт.