— О… това вече е много лошо.
— Може ли да получим адреса му, моля?
— Да, да, чакайте малко. Сега ще ви го дам.
Авакян отиде до едно малко бюро и отвори лаптоп.
— Имате ли нещо за писане? Предайте на Тони моите съболезнования.
Новата дупка на Антъни Манкузи младши беше в един мърляв триетажен блок на „Родни драйв“, недалеч от търговския център. Без градинки, без очарование, всички въпроси — към някаква фирма за недвижими имоти в Дауни.
Входната врата беше заключена. На домофона имаше осемнайсет имена, всяко с пощенски процеп. На звънеца „А. Манкузи“ не отговори никой.
— Стъпка назад в сравнение с предишното му жилище — казах аз. — Това, а също и фактът, че майка му е плащала повечето от последните му наеми, говори за финансови проблеми.
Майло опита пак звънеца, взе една визитка и я пусна в пощенската кутия на Манкузи.
— Дай да отидем до паркинга.
Докато вървяхме към колата, забелязах някакво движение по улицата. Мъж с бяла риза с къс ръкав и кафяви панталони се затътри към нас.
По-малко коса, отколкото преди две години, русият оттенък беше перхидролен и имаше повечко килограми на обичайните места. Но това беше човекът, не особено щастлив да се снима с майка си.
Майло ми каза да почакам и тръгна насреща му. Отблясъкът от златната значка накара главата на Тони Манкузи да се дръпне, сякаш го бяха зашлевили.
Майло каза нещо. Манкузи се хвана с две ръце за главата. Устата му се отвори и воят, който се изтръгна, извика образ в собствената ми глава — животни в кланицата.
Краят на надеждата.
Шеста глава
Ръцете на Тони Манкузи трепереха, докато опитваше да вкара ключа в ключалката. Когато го изпусна за втори път, аз се намесих. Щом се озовахме в мръсната малка стаичка, която наричаше дом, той се подпря на стената и се разрида.
Майло го наблюдаваше, безучастен като градинско джудже.
Някои детективи отдават голямо значение на първоначалните реакции на лошите новини, подозирайки прекалено стоическите роднини, както и изпадащите в бурна истерия.
Аз съм по-внимателен в преценките си, тъй като съм виждал жертви на изнасилване, държащи се предизвикателно почти до лекомислие, невинни минувачи, чиято нервност просто не може да не е признак на вина, както и психопати, демонстриращи толкова убедителни изблици на шок и мъка, че ти се иска да ги прегърнеш и нахраниш с топла супа.
Трудно беше обаче да не се впечатли човек от тресящите се закръглени рамене на Манкузи и мъчителните писъци, които почти повдигаха тялото му от голия диван. На стената зад него имаше сгъваемо легло.
Ела Манкузи сама си беше направила торта за рождения ден. Може би в момента синът й си спомняше това.
Когато спря да си поеме дъх, Майло каза:
— Съжаляваме за загубата ви, сър.
Манкузи с труд се изправи на крака. Промяната във външния му вид беше внезапна и убедителна. От нездравословна бледност до позеленяване.
Затътри се два метра до малкия кухненски бокс и повърна в мивката.
Когато поривите отминаха, той плисна вода на лицето си и се върна на дивана със зачервени очи и кичури светла коса, полепнали по мазното му чело. Частица повърнато беше останала на ризата му, малко под намачканата яка.
— Знам, че сега ви е трудно да говорите — каза Майло, — но ако можете да ни кажете нещо…
— Какво мога аз да ви кажа?!
— Има ли някой, който и да е, който би могъл да причини това на майка ви?
— Кой?
— Това се опитваме да…
— Тя беше учителка! — каза Манкузи.
— Пенсионирала се е…
— Дадоха й награда! Беше строга, но справедлива, всички я обичаха. — Той размаха пръст. — Искаш хубава оценка? Научи си урока! Това й беше девиз.
Зачудих се как се връзва това със син, който живее на социални помощи и взима пари на заем да си плаща наема.
Тройкаджия, и то ако се напряга.
— Значи не се сещате за никого — рече Майло.
— Не. Това е… това е налудничаво.
Частицата повърнато падна на килима, на сантиметри от кларковете на Майло.
— Налудничав кошмар — наведе глава Манкузи. Пое си рязко дъх.
— Добре ли сте, сър?
— Малко се задъхвам. — Той се изправи на дивана и задиша по-бавно. — Става ми така, когато съм в стрес.
— Имаме още няколко въпроса, ако не възразявате — каза Майло.