— Какво? — попита Манкузи.
— След като баща ви почина, майка ви имаше ли някаква връзка?
— Връзка ли? Тя обичаше да чете. Гледаше няколко сериала. Това й бяха връзките.
Той отметна коса, наклони глава на една страна и махна перхидролен кичур от потното си чело.
Женствена симфония от движения, която ме подсети за позирането, забелязано от Ед Москоу.
— Някакви близки приятели, мъже или жени?
Манкузи поклати глава, забеляза повърнатото на пода и вдигна вежди. Килимът беше на мазни петна, обсипан с трохи и валма прах. Някакъв вид бежово, потъмняло като зъби на пушач.
— Никакъв социален живот? — попита Майло.
— Никакъв. След като се пенсионира, мама обичаше да бъде сама. Стигаха й простотиите в училище, търпяла ги беше трийсет години.
— Значи е станала затворен човек.
— Тя винаги е била затворен човек. Вече можеше да бъде себе си — Манкузи потисна едно ридание. — О, мамо…
— Не е лесно да го преодолеете — каза Майло.
Мълчание.
— Майка ви имаше ли някакво хоби?
— Какво?
Майло повтори въпроса.
— Защо?
— Опитвам се да я опозная.
— Хоби — рече Манкузи. — Обичаше ребуси… кръстословици. Судоку. Судокуто й беше любимо, обичаше числата. Беше завършила математика, но я караха да преподава етика и право.
— Някакви други игри?
— Какво искате да кажете? Тя беше учителка. Не е била… това не е станало заради хобито й. Бил е някой… някой… откачен.
— Значи не е имала хоби или интереси, които биха могли да я вкарат в дълг?
Воднистите кафяви очи на Манкузи се преместиха върху лицето на Майло.
— За какво говорите?
— Трябва да ви зададем тези въпроси, господин Манкузи. Майка ви купувала ли е лотарийни билети, играела ли е покер по интернет, нещо от този род?
— Тя дори нямаше компютър. Аз също.
— Нещо в интернет?
— Защо ме питате такива неща? Нали казахте, че не е била обрана?
— Съжалявам — каза Майло. — Трябва да минем през това.
— Майка ми не играеше комар.
— Беше ли човек с установени навици?
— Какво имате предвид?
— Имала ли е някаква рутина — например да излиза всяка сутрин да си вземе вестника?
Манкузи седеше с изцъклен поглед, без да мърда.
— Сър?
— Ставаше рано. — Той се хвана за корема. — Оох… ето пак.
Отново се втурна към мивката. Този път сухите напъни го накараха да се закашля и задъха. Отвори малкия хладилник, извади някаква бутилка с безцветна течност, отвори я и започна да пие на големи глътки. Върна се с бутилката в ръка.
Диетичен тоник.
Хвана собствения си задник, стисна силно и раздруса сланините.
— Много съм дебел. Преди пиех джин с тоник, сега само тоник без захар. — Той отпи от бутилката и не успя да сдържи едно оригване. — Мама така и не качи нито едно кило, откакто се омъжи.
— Диета ли спазваше? — попита Майло.
Манкузи се усмихна.
— Нямаше нужда, можеше да яде паста, захар, всичко. От баща ми е. Той умря от сърдечен удар. Трябва да внимавам.
— Добрият стар холестерол.
Манкузи поклати глава.
— Мама… наранили ли са я?
— Те?
— Който и да е бил. Зле ли е било? Страдала ли е? Кажете ми, че не е.
— Било е бързо — каза Майло.
— О, господи. — Още сълзи.
Майло му подаде кърпичка от малкото пакетче, което винаги носи със себе си, когато съобщава такива новини.
— Господин Манкузи, причината да ви питам за социалния живот на майка ви е, че имаме свидетел, който описва нападателя като човек на нейната възраст.
Пръстите на Манкузи омекнаха. Той изпусна кърпичката.
— Какво?
Майло повтори описанието на убиеца, направено от Едуард Москоу, включително синия кариран каскет.
— Това е откачено — каза Манкузи.
— Напомня ли ви нещо?
Манкузи отново зарови пръсти в косата си.
— Разбира се, че не. Татко имаше няколко такива каскета. След като оплешивя, не искаше слънцето да го пече. Това е пълна лудост.
— Ами мерцедес S600? — попита Майло. — Това говори ли ви нещо?
— Нищо не разбирам от коли — рече Манкузи.
— Това е голяма лимузина — каза Майло. — Най-скъпият модел.
— Мама не познава човек с такава кола. Тя беше учителка, за бога!