— Моля ви да не се обиждате от следващия въпрос, господин Манкузи, но познаваше ли майка ви някого, свързан, макар и бегло, с организираната престъпност?
Манкузи се изсмя. Подритна парченцето повърнато.
— Защото сме италианци ли?
— Трябва да разгледаме и тази възможност…
— Ами знаете ли какво, лейтенант. Мама не беше италианка. Тя беше германка, моминското й име е Хохсвелдер. Италианец беше баща ми, израснал е в Ню Йорк, твърдеше, че когато бил малък, познавал много мафиоти. Пълен беше с такива истории.
— Какви истории?
— Тела, изхвърлени от коли, мъже, убити на бръснарския стол. Но не, не, това са глупости, това бяха само истории и мама ги ненавиждаше. Наричаше ги „недодялани“. Представата й за трилър беше „Убийство по сценарий“, а не „Семейство Сопрано“.
Той се върна в кухнята и остави бутилката тоник на плота.
— Хазарт, гангстери… това е нелепо.
— Сигурен съм, че така изглежда, но…
— Няма причина да я убият, разбрахте ли? Няма причина, никаква шибана причина. Това е глупаво, налудничаво, не е трябвало да се случи… бихте ли станали?
— Моля?
— Станете — каза Манкузи. — Моля ви.
След като Майло се подчини, Манкузи се промъкна зад него и свали сгъваемото легло. Наполовина спуснато, той рязко си пое дъх, плесна се по кръста и се изправи.
— Гърбът ми.
Майло довърши работата, разкривайки съвсем тънък матрак и сиви чаршафи, които някога са били бели.
Манкузи започна внимателно да ляга. По бузите му се стичаше пот.
Майло се пресегна да му помогне.
— Не, недейте, нищо ми няма.
Наблюдавахме как ляга на етапи. Накрая се сви на леглото, с колене, свити към гърдите, все още дишайки с усилие.
— Нищо не мога да ви кажа. Нищо не зная.
Майло го попита за други членове на семейството. Бързото клатене на главата на Манкузи разтърси матрака.
— Мама пометна след мене и това беше всичко.
— Ами лели, чичовци…
— Няма близки.
Майло зачака.
— Никого — каза Манкузи.
— Никой, който да ви помогне?
— За какво?
— Да преодолеете това.
— Джинът с тоник ми помагаше. Може би ще се върна към него. Смятам, че няма да е проблем. — Дрезгав смях.
Майло не отговори.
— Майната му на всичко, ще ям и пия каквото си искам — каза Манкузи. — Може би трябва да престана да опитвам да впечатля някого. — По бузите му се затъркаляха сълзи. — Кого да впечатля?
Той се обърна по гръб.
— Ще ми дадете ли „Алив“… в шкафа до печката е.
Намерих флакона, извадих една таблетка и напълних чаша с вода от крана.
— Трябват ми две — каза Манкузи.
Когато се върнах, той грабна таблетките от ръката ми и отклони водата.
— Пия ги на сухо — каза той и го демонстрира. — Това е големият ми талант… сега трябва да си почина.
Той се обърна с гръб към нас.
— Много съжаляваме за загубата ви — каза Майло. — Ако се сетите за нещо, обадете ни се.
Без отговор.
Докато вървяхме към вратата, Манкузи каза:
— Мама винаги е мразела тези каскети.
Отвън Майло рече:
— Мисля, че това беше представление.
— Москоу каза, че театралничи, но откъде да знае човек?
— Как театралничи?
Разказах за отмятането на косата с ръка на хълбок.
Той се намръщи.
— И сега направи същото. Обаче наистина драйфаше.
— На хората им прилошава от най-различни неща — казах аз. — Включително от вина.
— Символичен катарзис? Или както там му казвате.
— Казваме му повръщане. Той е единствен син без близки роднини. Иска ми се да разбера дали има завещание.
— Съгласен съм — рече той. — Въпросът е как да го намерим.
— Вероятно роднините, с които не е била близка, биха могли да ти кажат.
— Тони омаловажи връзките, защото не иска да говоря с тях, така ли?
— Семейни ценности — рекох аз. — Всичко започва от тях.
Той измина три пресечки с колата без опознавателни знаци, отвори багажника, сложи си ръкавици и затършува в кутията с лични вещи, която беше взел от спалнята на Ела Манкузи.
Не намери нищо за никакви роднини освен Тони, но визитката на адвокат, прихваната с ластик към други визитки, предизвика безмълвен изблик на радост.