Джийн Бароун, „Уилшър булевард“, Санта Моника.
Другите визитки бяха на водопроводчици, електротехници, ремонт на климатици и радиатори, доставки на хранителни стоки.
Хора са влизали и излизали от къщата, може да са опознали навиците на Ела Манкузи. Ако не излязат други следи, ще трябва да ги проверим всичките.
Майло се обади на Джийн Бароун, която, след като се съвзе от шока, каза, че наистина е съставила завещанието на госпожа Манкузи, но предпочита да не обсъжда по телефона въпроси, свързани с клиентите й.
Докато пътувахме към Санта Моника, Майло каза:
— Може само на мене да ми се струва, но сякаш гореше от нетърпение.
Джийн Бароун ни посрещна в тясното празно фоайе на двуетажна постройка западно от Йейл. Мястото имаше нужда от освежаващ ремонт. Тя изглеждаше като че ли току-що си беше сложила грим.
Брюнетка на средна възраст, с вълниста коса, натъпкана в тесен електриковосин костюм „Шанел“ менте. След като разгледа картата на Майло, тя ни качи с асансьора в двустайния си апартамент. На обикновената бяла врата нямаше друго име освен нейното. Под него бяха научната й степен, удостоверението за нотариус и свидетелството за данъчен консултант.
Офисът й миришеше на „Шалимар“. Тя седна зад тъмно бюро, което приличаше на дървено.
— Такъв ужас е това с госпожа Манкузи. Имате ли представа кой може да го е направил?
— Все още не. Можете ли да ни разкажете нещо за нея, госпожо?
— Не много. Само съставих завещанието й, а и това беше преди пет години.
— Кой я изпрати при вас?
— Жълтите страници, току-що се бях дипломирала и още нямах клиенти. Тя беше един от малкото ми в продължение на шест месеца. Не беше трудно, съвсем стандартна работа.
Тя издърпа едно чекмедже и измъкна отвътре лист хартия.
— Заповядайте, това е копие за вас. При починалите няма конфиденциалност.
— В дома на госпожа Манкузи нямаше екземпляр.
— Тя не пожела — рече Бароун. — Помоли ме аз да го съхранявам.
— Как така?
Бароун сви рамене.
— Може би не е искала да го намерят.
Майло прегледа завещанието.
— Това ли е всичко?
— Предвид положението й нямаше смисъл да се прави нещо по-сложно. Имуществото й се състоеше от дома й, пенсията й и малко пари в банковата й сметка. Без запрещения, без утежнения, без запори.
— Посочен е само един наследник.
— Синът й — каза Бароун. — Предложих й варианти за намаляване на данък наследство, с който той ще бъде обложен. Като например клауза за съвместно владение срещу доживотна издръжка за нея. Тя не прояви интерес.
— Защо?
— Не ми каза, а аз не исках да любопитствам. Повече се интересуваше от часовата ми ставка, очевидно не й се харчеха излишни пари.
Майло ми подаде завещанието. В случай че Антъни Манкузи младши умре преди майка си, цялото имущество се завещаваше на Армията на спасението.
— Тя изобщо спомена ли сина си?
— Заподозрян ли е?
— Проверяваме всички край нея.
— Обзалагам се, че не са много.
— Защо мислите така?
— Тя беше любезна — каза Джийн Бароун, — само че малко… Останах с впечатлението, че не е много общителна. Никакви светски разговори, пристъпи направо по същество. Или пък просто се е опитвала да намали часовете, за които плаща. Нали знаете това поколение, внимават за всяка стотинка.
— За разлика от днешното поколение — каза Майло.
— И двете ми деца имат много хубава работа, но са пресрочили кредитните си карти.
— Може би госпожа Манкузи е смятала, че синът й е безотговорен, и затова не е искала да му прехвърли къщата.
— Всъщност нямаше да му я прехвърли, просто… — Бароун се усмихна. — На практика е едно също, може би сте прав. Но ако не му е имала доверие, не сподели такова нещо. Нямате представа колко беше резервирана. Но любезна. Истинска дама. Толкова ми е странно, че е убита. Ограбили ли са я?
— Сякаш не.
— Мислите, че синът й е решил да ускори нещата?
— Все още нищо не мислим.
— Аха, добре. — Бароун запърха с мигли.
Майло стана.
— Благодаря ви за копието. И за безплатното ви време.
— Моля ви — каза тя, докосвайки ръката му. — Вие сте най-интересното нещо тази седмица.
Докато слизахме, отбелязах: