— Сигурно е заради униформата… опа, ама ти не си с униформа.
— Не — каза той, — от парфюма е. Ухание на простак.
Стана четири следобед, докато тръгнем към паркинга на фирмата за коли под наем „Престиж“ в Бевърли Хилс. Докато карахме нататък, Майло се обади в лабораторията. В мерцедеса бяха открили няколко случайни косъма и различни вълнени, памучни и ленени нишки, но нямаше кръв и телесни течности. Колата е била почистена неотдавна от някой, който е внимавал да не остави отпечатъци. В лабораторията щяха да махат тапицерията на вратите утре, но лаборантът предупреди Майло да не очаква нещо особено.
— Историята на живота ми — каза той и подкара по-бързо. — Наследството на Ела се състои предимно от къщата й. Колко мислиш, че струва?
— В тази част на Уестууд? — казах аз. — Милион и триста най-малко.
— И аз така мислех. Хубав джакпот за смотаняк като Тони.
— Ела не е искала да намали данъците му — казах аз — и не се е намесила, когато е изгубил апартамента си на Олимпик и се е преместил в онази дупка.
— Мама го мисли за смотаняк и той го знае.
— Нищо не разпалва яростта така, както самопрезрението — рекох аз. — А тя е била в цветущо здраве на седемдесет и три години, с намерение да поостане още известно време на този свят. Което означава продължителна бедност за Тони.
По радиото в колата прозвуча съобщение да се обадим в участъка.
— Стърджис, аз пътувам към… кой? Добре, кажи им тогава… утре. Следобед. Ще им се обадя сутринта да се уговорим… действай внимателно.
Връзката прекъсна.
— Родителите на Антоан Бевърли са отишли в управлението. Казали им, че аз се занимавам със случая, и пожелали да говорят с мене. Искаш ли да дойдеш? Може да се окаже ситуация, в която психологическият усет ще е полезен.
— Няма проблем, само ми кажи няколко часа по-рано.
— Благодаря ти — каза той. — Леле, гледай какви коли!
Фирмата за луксозни лимузини под наем „Престиж“ представляваше напукан бетонен паркинг, покрит с брезентова тента. Надпис със ситни букви, две дузини коли, опрени броня о броня, и една барака за офис в края.
Колите, които предизвикаха такъв възторг у Майло, бяха поршета, ферарита, ламборгинита, един гигантски ролс-ройс „Фантом“, няколко бентлита GT с две врати — по-малките братовчеди на голямата лимузина на Николас Хюбъл. Най-отпред имаше и три мерцедеса S600.
Два сребристи, един черен. До черния имаше едно празно място.
Железни колчета маркираха двата края на алеята. Между тях хлабава верига се влачеше по цимента. На дясното колче висеше катинар, прекаран през халка. Лъскав, но евтин.
В смеха на Майло нямаше хумор.
— Коли за милиони, а сигурността им е като на бакалия. Мога да измъкна някоя под въздействието на произволни психотропни вещества.
В офиса зад сгъваема маса седеше дребен мъж на около трийсетина години и слушаше реге. Надписът на синята му риза гласеше „Гил“. Татуировките, плъзнали по врата и ръцете му, говореха за висок праг на усещане за болка. Черната му коса беше идеално сресана, а малката му козя брадичка беше колкото плочка за скрабъл. На стената висяха календар на фирма за инструменти и страници от „Плейбой“, които ме накараха да се почувствам като десетгодишен.
Майло показа значката си. Мъжът изключи радиото.
— Да, казаха ми, че ще дойдете.
— Нестандартен вид имате, господин… — рече Майло.
— Гилбърт Шакоун.
— Как ви намират клиентите, господин Шакоун?
— Не даваме под наем на физически лица. Техният паркинг е на „Ла Сиенега“. Това е суперлуксозният паркинг. Обаждат ни се от хотелите, ние ги доставяме.
— Ако някой гост иска кола, вие му я откарвате, така ли?
— Аха — рече Шакоун, — само дето ние не се занимаваме с гостите, само с хотелите, всичко се пише на хотелската сметка.
— Значи оттук не минават много хора.
— Никой не идва тук.
— Снощи е дошъл някой.
Устата на Шакоун се изкриви.
— Досега не се беше случвало.
— Каква е системата ви за сигурност?
— Верига и катинар — каза Шакоун.
— Само това ли?
Шакоун сви рамене.
— Полицията е на една минута. Това е Бевърли Хилс, на всяка крачка има ченгета.
— Има ли нощен пазач?
— Не.
— Аларма?
— Не.
— При всички тези скъпи коли? — попита Майло.