Шакоун се протегна назад. Пръстите му докоснаха дъсчената стена. Явно допирът му хареса, защото почна да глади дървото.
— Колите имат аларми.
— Включително задигнатият мерцедес?
— Беше си с фабричната аларма — рече Шакоун. — Всички коли са така.
— Включена ли беше?
Ръката на Шакоун остави стената и се спря на бюрото. Очите му зашариха по ниския гипсов таван.
— Сигурно.
Майло се усмихна.
— В идеалния свят може би?
— Аз съм през деня, идвам в девет, тръгвам си в четири и половина — каза Гилбърт Шакоун. — За през нощта отговаря главният паркинг.
— Този на „Ла Сиенега“.
— Аха.
— У кого е ключът от катинара?
— У мене. — Шакоун бръкна в джоба на панталона си и извади един ключодържател.
— Някой друг има ли?
— На главния паркинг. Може би и други хора, не знам. Работя тук едва от няколко месеца.
— Значи може да има още копия на ключа?
— Би било глупаво — каза Шакоун.
— Катинарът изглежда нов — отбелязах аз.
— Е и? — попита Шакоун.
— Някой е успял да отключи веригата — каза Майло. — Отмъкнал е мерцедеса, навъртял е четирийсет и три мили, изчистил го е, върнал го е преди девет и е сложил веригата на място — ако е била там, когато сте дошли на работа.
— Там си беше.
— По кое време беше това?
— Както ви казах, трябва да съм тук в девет. — Шакоун отново обърна очи към тавана.
— Може ли да сте закъснели малко?
— Би било глупаво.
— Значи сте дошли навреме.
— Да.
— Когато пристигнахте в девет, нищо необичайно ли не ви направи впечатление?
— Не.
— Кой отговаря за заключването на веригата в четири и половина?
— Аз. — Шакоун облиза устни. — И го направих.
— А ако някоя кола се върне след четири и половина?
— Ако е от главния паркинг, те отключват и я вкарват.
— Често ли се случва?
— Понякога.
— Ами снощи?
Шакоун стана и отвори един шкаф до автомата за вода. Момичето на месец януари му се усмихваше, докато той ровеше в папките.
— Вчера не са връщали коли. В момента имаме само една кола навън и това е всичко. Черен „Фантом“ в хотел „Ермитаж“ на „Бъртън“. Някакъв арабски шейх и шофьорът му са я наели за три седмици.
— Бизнесът не върви ли?
— На приливи и отливи е. — Очите на Шакоун отново се размърдаха, този път от ляво на дясно.
— Някой да е минавал скоро, да се е интересувал от коли? — попита Майло.
— Не.
— Знаете ли защо задаваме тези въпроси, сър?
— Не. Сър.
— Колата е била използвана за убийство.
Шакоун примигна два пъти.
— Сериозно? Кого са убили?
— Една мила възрастна жена.
— Лошо.
— Много лошо — каза Майло. — Възможно е да е убита от някой не толкова мил възрастен човек.
Той описа убиеца със син каскет.
— Няма начин — надвика музиката Шакоун.
— Смятате, че е невъзможно възрастен човек да извърши подобно нещо ли?
— Не, казвам само, че не съм виждал такъв човек.
— А някой да се е разхождал из паркинга и да е разглеждал колите?
Шакоун поклати глава.
— Тук е много спокойно, хора идват само ако някоя кола се счупи и от главния паркинг изпратят монтьор.
Майло спря музиката. Тишината накара Шакоун да замига.
— Някой да се е навъртал? Или просто да е минавал? Никой, дори бездомник?
— Със сигурност не.
— Със сигурност?
— Ако имаше някого, щях да ви кажа.
Шакоун се пресегна към радиото, но размисли.
— Защото искате да сътрудничите? — попита Майло.
— Аха.
Върнахме се при колата. Търсенето на Шакоун в системата показа адрес в Бойл Хайтс, без издирвания или мерки за неотклонение. Три ареста преди десет години.
Две нападения в банда и обир, пледиран като дребна кражба, всичко в района на Рампарт.
— Изпечен бандит — казах аз.
— И са го сложили да отговаря за скъпи коли.
— Преместил се е в нов квартал, започнал е работа на чисто.
— Поправил се е?
— Случва се.
— Но не ти се вярва — рече той.