Той сложи началото на новата история за убийството на Антоан в едно чекмедже. Размисли и го остави до компютъра си.
— Започнах наблюдение над Тони Манкузи, взех трима новобранци, които си мислят, че обичат цивилни дрехи. Все още няма съобщения за тежки престъпления в нощта, в която са откраднали бентлито, а господин Хюбъл е измил колата в деня, в който Шон я е изследвал, така че шансовете да открием нещо ново там са под нулата. Това ще отиде на дъното на чекмеджето.
— Успя ли да вкараш Ела в медиите?
— Нали ги знаеш „Таймс“ — може би да, може би не. От отдела за връзки с обществеността казаха, че може да има нещо по новините в шест.
Телефонът му звънна. Той изслуша съобщението, записа си нещо и затвори.
— Един от братовчедите на Ела, за които се предполага, че нямат нищо общо, иска да говори с мене. Наблизо е, работи в някакъв магазин за лампи на Олимпик и Барингтън. Може би боговете се усмихват.
„Брилиант кристъл енд лайтинг“ представляваше сто квадратни метра ярка светлина.
Арън Хохсвелдер ни посрещна на вратата и обяви, че е собственик на това място и е пратил служителите да пият кафе. Заведе ни в дъното на магазина. Топлината от десетките полилеи пареше на врата ми. Ослепителната светлина ми напомни за разказите на умиращи, видели светлина в края на тунела.
Хохсвелдер беше над шейсетте, но все още с тъмна коса, висок и сух, с конско лице и лисичи очи. Носеше зелена риза с къси ръкави, памучен панталон в пясъчен цвят и лъснати до блясък обувки.
— Благодаря ви, че дойдохте веднага — каза той. — Може и да не е много уместно, но реших, че трябва да поговорим. Още не мога да повярвам какво се е случило с Ела.
— Тя беше ваша братовчедка, нали така? — попита Майло.
— Първа братовчедка. Нейният баща беше по-голям брат на моя. Тя се грижеше за мене, когато бях малък. — Вниманието му се отвлече от една изгоряла крушка на венециански полилей. Той се пресегна, завъртя я и предизвика примигване. — Имате ли представа кой го е направил?
— Още не. Всичко, което ни кажете, може да ни помогне, сър.
Арън Хохсвелдер прехапа бузата си.
— Не знам дали трябва да го казвам, но говорихте ли вече със сина й Тони?
— Да.
— Какво мислите?
— За кое?
— За… личността му.
— Изглежда, сякаш няма много късмет.
— Това предполага някога да е имал.
— Тежък живот? — попита Майло.
— Той си го направи. — Костеливите предмишници на Хохсвелдер се напрегнаха. — Не искам да предизвиквам нищо, но…
— Тревожи ли ви нещо у Тони?
— Трудно е да се говори така за семейството, но може би трябва да го проверите.
— Дали не е той убиецът ли?
— Мисълта е мъчителна. Не казвам, че той би направил нещо подобно…
— Но? — рече Майло.
— Би могъл да познава някой злосторник? Не казвам, че познава. Просто… просто си го помислих. Чувствам се като доносник. — Хохсвелдер си пое дъх през носа и издиша през устата. — Казвам само, че Тони е единственият, за когото се сещам. В семейството.
— Тони ни каза, че няма много близки.
— Защото си е избрал да няма нищо общо с когото и да било.
— Кой е „когото и да било“?
— Аз, жена ми, децата ни, брат ми Лен, неговата жена и техните деца. Брат ми е зъболекар, живее в Палос Вердес. Децата не са близки с Тони. Което, честно казано, е добре.
— Лошо влияние?
Хохсвелдер изпука кокалчетата си.
— Да не останете с впечатлението, че това е някаква моя вендета срещу Тони. Просто… той ми се обади тази сутрин да ми каже за майка си. Така разбрах. Чувах го за първи път от години. Каза, че нямал сили да се обажда на никого, аз да го направя. Бяга от отговорност. Намекна, че иска аз да се погрижа за погребението. Финансово и въобще.
— Как се държеше, когато ви се обади?
— Не плачеше и не ридаеше. По-скоро… беше далече.
— Как така далече?
— Далече в пространството.
— Тони имал ли е проблеми с наркотиците?
— Имаше като малък — каза Хохсвелдер. — Според моите деца. Освен това мисля — семейството мисли — че може да е гей, така че проблемите не са един и два.
— Защо семейството мисли така?
— Никога не сме го виждали с момиче, не се е женил. А понякога… не че е женчо, но може да бъде… не знам как да го кажа… изведнъж ще направи нещо педерастко, разбирате ли? Някакъв жест… Говорили сме си за това. Как внезапно Тони ще направи нещо такова — ще си отметне косата, ще запърха с мигли. А после — бам! — пак си е съвсем нормален.