— Старае се — заявих аз.
— На двайсет и една години, излязъл от академията преди шест месеца. Другите двама са същите новобранци. Все едно съм в детската градина, но поне са мотивирани.
— Манкузи ходил ли е някъде, след като е обядвал?
— Право вкъщи и още е там. Много бих искал да имам основание за подслушване.
Започна да рови из бележките на бюрото си, изхвърли първите четири, прочете петата и каза:
— Чудесата нямат край. Шон е проявил изобретателност.
Макар че още се занимаваше с кражбата на колата, Шон беше продължил да преглежда съобщенията за инциденти по времето, когато е липсвало бентлито. Също като Майло не намерил нищо за убийства, изнасилвания и нападения. Младият детектив обаче отишъл по-далеч и открил един обявен за издирване човек.
Майло му се обади, изръмжа одобрение и научи подробностите.
— Катрина Шонски, двайсет и осем годишна бяла жена, руса и кафява коса, един и шейсет и пет, петдесет килограма. Същата вечер излязла с приятелки, тръгнала си сама, оттогава никой не е чувал нищо за нея. Майка й съобщила три дни по-късно. Толкова време им е трябвало да го вкарат в компютъра.
— Браво, Шон — казах аз. — Хубава детска градина, чичко Стърджис.
Господин и госпожа Ройъл Хеджис живееха в просторен мезонет на четиринайсетия етаж на луксозна сграда на „Уилшър коридор“. Стъклени стени разкриваха гледка на юг, покрай океана, към Ингълуд, Болдуин Хилс и въздушните коридори на лосанджелиското летище. Височината и беззвездното небе превръщаха километрите жилищни райони в светлинно шоу.
Ройъл и Моника Хеджис седяха на нисък, черен диван „Рош-Бобоа“ и пушеха в унисон. Подът на апартамента беше от черен гранит, стените бяха искрящо бели и хвърляха собствени отблясъци, а картините бяха големи, размазани, с акцент върху сивото.
Моника Хеджис беше между петдесет и шейсетгодишна. Дребна, руса и кльощава до съсухреност, с тежък грим около кафявите очи, лице, опънато отвъд границите на разумното, и страхотни крака, подаващи се изпод малката черна рокля.
Ройъл Хеджис изглеждаше най-малко на седемдесет, носеше червеникавокафява перука, която почти можеше да мине за истинска коса, и мускетарска брадичка, боядисана в същия цвят. Облечен беше в червена копринена риза, бели панталони, розови велурени мокасини на бос крак. Скри четвъртата си прозявка зад петнистите си ръце и тръсна пепелта в хромиран пепелник.
— Катрина е единственото ми дете — каза Моника. — От втория ми брак. Баща й отдавна го няма.
— Изчезнал ли е? — попита Майло.
— Почина. — Гласът й не издаваше съжаление.
Езикът на тялото на третия й съпруг говореше, че това е неин проблем.
— Не се паникьосвам, лейтенант — каза тя, — но започвам малко да се изнервям. Катрина е правила глупости и преди, но не такива, да я няма повече от седмица. Не мога да не се тревожа, защото майките са така. Макар че я очаквам да се появи всеки момент с някое от глупавите си обяснения.
— Веднага се връщам — каза Ройъл, потупа я по коляното и излезе от стаята.
— Мъжки проблеми — рече Моника Хеджис. — Ще влиза и излиза през цялото време. Женени сме от две години и почти не познава Катрина.
— Възможно ли е дъщеря ви да е при някой приятел или роднина? — попита Майло.
— Имате предвид семейството на баща й? Никога. Норм Шонски не е част от живота й, нито пък роднините му.
Лекомислено махване с ръка. Не проявява любопитство защо някой от ранга на Майло ще посещава дома й във връзка с изчезнал човек. При нейните доходи вероятно е свикнала на персонално обслужване.
— Освен това — каза тя, — Катрина не ходи на гости. Тя се вдига импулсивно и изчезва.
— Къде ходи, госпожо?
Още едно махване.
— Навсякъде. Мексико, Европа. Веднъж дори беше отишла в Таити. Това имам предвид под „глупаво“. Намира евтин полет по интернет, изобщо не планира нищо и просто отлита с безметежна страст.
— Сама?
Мълчание.
— Госпожо Хеджис?
— Предполагам, че има мъже — каза тя. — Ако не пътува с тях, то със сигурност е в състояние да ги намери по пътя. Държи да ми го каже, когато се върне.