На петото позвъняване се включи гласовата поща на Бети.
Кат затвори. Телефонът й изгасна.
Натискането на бутона за включване не даде резултат.
Това събуди неясния спомен за нещо, което беше пропуснала.
Да го зареди, преди да излезе тази вечер — как, по дяволите, беше забравила?
Вече цялото й тяло се тресеше, усещаше стягане в гърдите и се потеше.
Два пъти провери дали колата е заключена.
Може пък да мине някой полицай.
Ами ако мине друга кола?
Не говорѝ с непознати.
Какъв избор имаше — да послуша съвета или да прекара нощта тук?
Почти беше заспала, когато се показа първата кола, носеща се насреща й, а фаровете й я сепнаха.
Голям рейндж ровър — добре.
Кат се размаха от прозореца. Копелето отмина, без да намали.
Няколко минути по-късно в огледалото за обратно виждане светнаха фарове и постепенно започнаха да се приближават. Колата спря точно до нея.
Раздрънкан пикап, багажникът пълен с боклуци и покрит с брезент.
Прозорецът до шофьора се отвори.
Млад мексиканец. Друг мексиканец седеше зад волана.
Изгледаха я особено.
Пътникът излезе. Дребен и мърляв.
Кат се сниши в седалката си, а когато мексиканецът се приближи и каза нещо през стъклото, тя се престори, че той не съществува.
Той си стоеше на едно място и й изкарваше акъла.
Кат продължи да се преструва на невидима и накрая мексиканецът се върна в пикапа.
Чак пет минути след като пикапът си замина, тя успя да се изправи и да започне да диша нормално. Прашките й бяха вир-вода. Изхлузи ги от задника си през краката и ги метна отзад.
В мига, в който бельото й се допря до седалката, късметът й проработи.
Бентли!
Майната му на рейндж ровъра.
Голямо, черно и лъскаво, с агресивна решетка.
И намалява!
Майчице, ами ако е Клайв?
Дори и да беше Клайв, щеше да го понесе — по-добре, отколкото да спи тук цяла…
Щом бентлито спря, тя отвори прозореца и се опита да види кой е вътре.
Голямата черна кола бавно потегли.
Мътните те взели, богато копеле такова!
Тя изскочи от мустанга и отчаяно размаха ръце.
Бентлито спря. Тръгна назад.
Кат опита да си придаде уверен вид, като сви рамене, усмихна се и посочи колата си.
Прозорецът на бентлито безшумно се отвори.
Вътре беше само шофьорът.
Не Клайв, а жена!
Слава тебе, Господи!
— Госпожо — каза Кат с най-сладкия си глас, който използваше в „Ла Фам“, — много ви благодаря, че спряхте. Свърши ми бензинът и ако може само да ме откарате донякъде, където бих могла…
— Разбира се, драга — каза жената.
Дрезгав глас, като на онази актриса, която майка й харесваше… Лорън, Лорън… Хътън? Не, Бакол. Лорън Бакол беше нейната спасителка!
Кат се приближи към бентлито.
Жената й се усмихна. По-възрастна от майка й, с посребрени коси, големи перлени обици, класически грим, костюм от туид, някакъв копринен шал, пурпурен и скъп на вид, преметнат през раменете й с онзи небрежен шик, който се удава на хората със стил.
Каквато претендираше да бъде майка й.
— Много ви благодаря, госпожо — каза Кат, като внезапно й се прииска тази жена да беше нейна майка.
— Качете се, драга — каза жената. — Ще ви намерим гориво.
„Гориво“ беше произнесено с британски акцент. Истинска аристократка в истинско бентли.
Грейнала, Кат се качи в колата. Вечерта беше започнала гадно, но щеше да завърши като готина история.
Щом бентлито плавно потегли, Кат отново благодари на жената.
Жената кимна и включи радиото. Някаква класическа музика — господи, какъв звук, сякаш беше в концертна зала.
— Ако мога по някакъв начин да ви се отплатя…
— Няма да е необходимо, драга.
Едра жена, големи ръце, обсипани със скъпоценности.
— Колата ви е невероятна — каза Кат.
Жената се усмихна и усили звука.
Кат се облегна и затвори очи. Помисли си за Риана и Бети и ризите менте.
Нейната история щеше да е интересна.
Бентлито се носеше безшумно из прохода. Меките седалки, алкохолът, тревата и адреналинът потопиха Кат във внезапен сън, почти като кома.
Тя хъркаше шумно, когато колата зави и плавно се заизкачва по хълмовете.