— Случвало ли се е да прекалява?
Моника Хеджис се размърда.
— Случвало се е понякога.
— Притеснявате се, че може да е тръгнала да се прибира с колата пияна?
— Ами ако, не дай боже, е катастрофирала? Въпреки че се обадих на магистралната полиция и те казаха, че не е имало никакви инциденти на магистралата онази вечер.
— По магистрала 405 ли се прибира обикновено?
— Не знам — каза тя. — Най-лесно се стига до долината оттам, нали?
Намръщи се.
— Живееше в един апартамент близо до университета заедно с още едно момиче, някаква студентка от Индия, която залягала над учебниците през цялото време. Което не е в стила на Катрина и не продължи дълго. Катрина се оплакваше, че всички в сградата били студенти и това я карало да се чувства стара. Подозирам, че я е смущавала собствената й необразованост. Надявах се това да я мотивира, но не се получи. Искаше нещо самостоятелно, твърдеше, че наемите отсам хълма са много високи. Казах й, че ще й помогна. Така и не се възползва от предложението ми, просто се вдигна и се изнесе във Ван Нуис. Макар че твърдеше, че е в Шърман Оукс. Това логично ли е, лейтенант? Да отхвърлиш искрено предложение?
— Деца — каза Майло.
Моника Хеджис запафка трескаво.
— Не отговорихте на въпроса ми. Какво точно ще направите за мене?
— Какво бихте искали да направим, госпожо Хеджис?
Това я изненада. По гранитния под се посипа пепел.
— Бих искала да откриете къде е дъщеря ми. Използвайте компютрите си — проследете самолетни билети, операции с кредитни карти, телефонни разговори. Обявете я за издирване.
— Госпожо, без доказателства за престъпление това би било нарушаване на правата на Катрина.
— О, я стига — каза Моника Хеджис.
— Съжалявам, госпожо, но така стоят нещата. Ако беше малолетна, щеше да е различно.
— Умът й е колкото на четиринайсетгодишна.
Майло се усмихна.
— Искате да ми кажете, че не можете да направите нищо ли?
— Ще направим всичко, което ни позволява законът. Това означава, че ще говорим с приятелките й, ще минем през клуба…
— Вече го направих.
— Понякога повторението помага, госпожо. Ще потърсим и колата й. Още ли кара жълтия мустанг, регистриран на нейно име?
— Да, но няма да е за дълго. Току-що получих съобщение, че е пропуснала последните две вноски. За този заем и аз се подписах. Уговорката беше, че аз ще платя първата вноска, а следващите са нейна грижа.
— Дайте ми координатите на финансовата къща и ще проверя дали са я взели.
— Вече го направих, не са я взели.
— Доста работа сте свършили.
— Ако искаш нещо да стане, свърши си го сам. Значи това е всичко, което смятате да направите? Не звучи много обещаващо.
— Нека да започнем и да видим докъде ще стигнем, госпожо Хеджис. Обадете ми се по всяко време, ако се сетите за нещо.
— О, ще го направя, бъдете сигурен, че ще го направя.
Тя стана, отиде бързо до вратата и я отвори.
— Ще ви задам още един въпрос — каза Майло, — който може да ви разтревожи, но е съвсем рутинен, просто в случай, че попаднем на нещо в полицейските доклади.
Моника Хеджис се изпъна и дръпна от цигарата си.
— Какво?
— Знаете ли кръвната група на Катрина?
— Това е… зловещо.
— Просто рутина, госпожо.
— Ама и вашата рутина е една… — рече Моника Хеджис. — Определено не бих искала да върша работата ви.
— Повечето хора не искат — усмихна се Майло.
— И аз съм една от тях… Кръвната й група е същата като моята, нулева положителна. Това е най-разпространената.
Тя пушеше и ни наблюдаваше как вървим към асансьора. Докато влизахме в него, я чух да казва:
— Ето те и тебе, миличък. В ред ли е всичко?
Вратата се затръшна.
Девета глава
Майло беше помолил портиера на сградата да държи колата наблизо. Когато излязохме отпред, нея я нямаше, а портиерът се занимаваше с блекбърито си.
Силно покашляне накара мъжа да вдигне поглед.
— Фордът „Краун Виктория“?
— Трябваше да я преместя, беше препълнено.
Не се виждаха други коли.
— Бихте ли я докарали? — каза Майло и добави едно „моля“, което накара портиера да се сепне.