— Малко преигравам, а?
— Сигурно има някакви фантазии. Непрекъснато се случва.
— Какво искаш да кажеш?
— Мъжете винаги те заглеждат. Имаш такова излъчване — феромони ли са, не знам…
— Да бе, да.
— Вярно е. Не го забелязваш, защото не си флиртаджийка.
— Аз съм темерут, така ли?
— Да, понякога.
— Алекс — каза тя, — не съм си помисляла дори да намекна, че може да е нещо различно от бизнес.
— Изобщо не е свързано с тебе.
— Супер.
— Виж — рекох аз, — какво може да е най-лошото? Той прави първата крачка и ти внимателно го спираш. Междувременно можеш да му пратиш приятелски, но официален мейл, за да му благодариш за филмите и да му кажеш, че с удоволствие ще ги изгледаш.
Тя погали Бланш.
— Прав си, глупаво е от моя страна. Както казвахме в седми клас, надувам се.
Тя докосна едната си обица. Отметна коса. Получи й се много по-добре отколкото на Тони Манкузи.
Заиграх се с горното копче на блузата й.
— Феромони, а? — рече тя. — Кога стана химик?
Избрахме два филма и си ги пуснахме от леглото. „Римска ваканция“ изглеждаше прекрасно петдесет години по-късно, за разлика от „Закуска в Тифани“, и когато най-сетне се появи надписът „Край“, бяхме полузаспали.
Докато гасяхме лампите, докоснахме пръсти. Промърморих нещо, което със сигурност беше мило.
— Одри Хепбърн е много красива, но не приличам на нея — каза Робин и заспа.
В десет сутринта взех Майло от участъка и тръгнахме към „Барнис“ в Бевърли Хилс.
На партера кльощави момичета бяха излезли на лов за козметика. Блондинка, специалист по лакиране на нокти, ни посочи Риана Иянович.
Висока, слаба брюнетка един щанд по-надолу.
Тя ни се усмихна през ароматен облак. Редица тестови разпръскватели красяха щанда. Клиенти и продавачки дърдореха. Всеки търсеше следващата голяма крачка в самоусъвършенстването си. Майло се представи и Риана отвърна с безизразния, уплашен поглед на малко дете, което е изненадано.
Тя беше на трийсетина години, бледа, с квадратни рамене, черни очи, оптимистични гърди и лице, спасено от красота от неправилен нос и твърде остра брадичка.
— Полиция? Не разбирам.
— Тук сме заради Катрина Шонски — каза Майло.
— Аха. — Лек акцент, едва доловим сред кудкудякането.
— Можем ли да поговорим на някое по-тихо място?
Риана Иянович потупа по рамото друга пръскачка на парфюми.
— Ще ме покриеш ли?
Излязохме от магазина през входа на „Уилшър“, повървяхме до ъгъла с „Камдън драйв“ и минахме през входа на паркинга.
— Иянович — каза Майло. — Чехкиня?
— Хърватка. Легална съм.
— Дори и да не бяхте, няма значение. Тук сме заради Катрина, това е всичко.
— Познавам Катрина само чрез едно друго момиче.
— Бет Холоуей?
— Да.
— Първо опитахме Бет, но тя не е на работа днес, а нямаме домашния й телефон.
— Няма да я намерите у дома — каза Риана Иянович.
— Къде е тя?
— В Торанс. Запозна се с един мъж — рече тя и се изплези.
— Не го одобрявате, така ли? — попита Майло.
— Всеки си има мнение.
— За същия човек ли става дума, с когото се е запознала вечерта, когато сте излезли с Катрина?
— Да.
— Чух, че и вие сте се запознали с някого — рече Майло.
Черните очи на Риана Иянович се присвиха.
— Кой ви каза?
— Майката на Катрина. Бет й е казала.
— Бет не спира да дърдори. — Тя сви ръка в силует на патица и задвижи палеца си към показалеца.
— Не ни интересува дали Катрина крие нещо от майка си — каза Майло. — Ако го знаем от самото начало обаче, ще спести много разправии.
— Не знам никакви тайни.
— Какво искахте да кажете с това, че Бет много приказва?
— Аз съм затворен човек — каза Риана. — Бет е типична американка — не се обиждайте. Споделя всичко.
— Има ли някаква причина Бет да не споделя с майката на Катрина?
— Може би — отвърна тя, като гледаше покрай нас.
— Какво означава това?
— Катрина мрази майка си.
— Катрина ли ви го каза?
— Много пъти.
— Риана, имате ли някаква представа къде е Катрина?