Свиване на рамене.
— Може да й е омръзнал.
— Лесно ли й омръзва на Катрина?
— Прехвърля се от едно на друго. Като пеперуда. Дефицит на вниманието, нали знаете? Казва, че е имала дефицит на вниманието в училище. Много дефицит на вниманието има в Америка, нали? Клиентките ми разправят за деца, които подскачат като кенгуру. Всеки ходи на психиатър.
— Кат има ли психиатър?
— Не знам… задавате ми тези въпроси, защото майка й ви е наела да я намерите ли?
— Ние работим за града, Риана.
— Градът иска да намери Кат?
— Ако е пострадала.
— Мисля, че не е.
— Защо не?
— Дефицит на вниманието. Винаги е така. — Черните ириси се стрелнаха от едната на другата страна, после нагоре и надолу. — Подскача.
— Не я свърта на едно място — каза Майло.
— Не е щастлива — рече Риана Иянович. — Понякога, когато пийне, започва да говори, че иска да се премести.
— Много ли пие?
— Обича да пие.
— Къде казва, че иска да се премести?
— Нищо конкретно, просто някъде. Не е щастливо момиче. Не обичам да съм с нея през цялото време. Тя… понякога може да те зарази с нещастие като с настинка, нали? Тя е приятелка на Бет, аз съм извън играта.
— Ще ни дадете ли мобилния телефон на Бет, моля?
Риана издиктува цифрите.
— Мога ли да се връщам вече? Имам нужда от тази работа.
— Разбира се — каза Майло. — Благодаря ви за отделеното време. Ето ви една визитка. Ако се чуете с Кат, моля ви да ми се обадите.
— Да. Само че няма да се чуя.
— Защо не?
— Ако се обади на някого, ще е на Бет.
Изпратихме я до входа на магазина. Преди да стигнем до вратата, Майло каза:
— Кат споменавала ли е някого, който притежава много скъпи коли… като ферари, ролс-ройс… или бентли?
— Говореше за бентли, но не за някой богаташ.
— А кой?
— Някакъв, с когото излизала. Голям смотаняк, с мръсни ръце.
— Монтьор?
— Вика му мръсна маймуна. — Риана Иянович се изсмя.
— Какво е толкова смешно? — попита Майло.
— Малка мръсна маймуна. — Ръцете й започнаха да катерят въздуха пред нея. — Смешно е.
— Как се казва тази мръсна маймуна?
— Може би… Клайд? Не съм сигурна.
— Клайд кой?
— Клайд Мръсната маймуна. — Като се смееше още по-силно, тя блъсна вратата и се забърза към света на маските.
Изкарах колата от паркинга на „Барнис“, докато Майло се занимаваше с телефона.
— Клайд с бентлито, няма да е голям подвиг да го открием.
Започна с основния магазин в Уестсайд. „О’Мали примиъм мотърс“ беше в източната част на Бевърли Хилс, но сервизът беше на „Пико“, в Санта Моника.
На минути от „Запали ме“.
Майло се свърза, попита за Клайд и каза:
— Да, той е… там ли е? Благодаря. Не, няма нужда.
Затвори.
— Не Клайд, а Клайв. Вероятно е тип „бира, чипс и дартс“. И бърника скъпи английски коли в момента.
Десета глава
„О’Мали примиъм мотърс сервиз и поддръжка“ представляваше сива ивица офиси, залепени за по-висок тухлен гараж. Няколко невзрачни коли бяха паркирани на паркинга за служители, попивайки слънце и прахоляк. От лявата страна, в покритата част с надпис „Само за клиенти!“, се мъдреха няколко милиона долара под формата на луксозни предмети.
— Спри до синия ролс — каза Майло.
— Не трябва ли най-напред да поискам позволение?
Той плесна пластмасовото табло на кадилака.
— На колко километра е този шедьовър?
— Сто хиляди с втория двигател.
— Издръжливостта бие лукса, синко. Официално те обявявам за класика.
Приемната представляваше тясно пространство с една празна кафемашина. Без столове, без списания, без чакащи хора. Зад една стъклена преграда чернокожа жена с очила за четене местеше колонки с числа по екрана на компютър.
Майло почука по стъклото. Преградката се отмести.
— Мога ли да ви помогна?
Той се представи и попита за Клайв.
— Клайв Хатфийлд? Защо?
— Бихме искали да поговорим с него.
Тя натисна бутона на интеркома.
— Клайв на рецепция. Рецепция до Клайв.
— Няма много хора днес — рече Майло.