— Колко време излизахте с нея?
— Колко време… някъде към два и половина — три месеца. След това стана знаете как.
— Как?
— Сложно — рече Хатфийлд. — Много драми, както с всички момичета. И какво е направила, за да загази?
— Защо трябва да е направила нещо?
— Това момиче няма дисциплина.
— В какъв смисъл?
— Много пие… тъпите коктейли „Лонг Айлънд“, имат вкус на студена пикня. Понякога много пуши знаете какво. Понякога си пъха в носа твърде много знаете какво. На мене ми стига една бира, може би две. До другото не припарвам.
— Драма и дрога — рече Майло.
— Няма да повярвате колко от тях са така. — Той дръпна от цигарата в очакване на коментар, който не се появи. — Аз съм реалист. Навремето се състезавах в Пас Крисчън. Трябва да си пазя рефлексите във форма.
— Къде е Пас Крисчън?
— Мисисипи.
— НАСКАР?
— Малко Про стрийт, малко Дикси Спортсмън. На сън мога да карам.
— Катрина злоупотребява — каза Майло. — Значи може би рефлексите й са по-бавни?
— За нея всичко е на шега — каза Хатфийлд. — Работя на две смени, за да изкарам издръжката на децата, а тя иска пържоли и раци. Мислеше ме за селянин, така и не потръгна между нас. Кофти шофьор е. Веднъж й дадох да кара моя корвет, щеше да изпотроши скоростите, оттогава не го доближава. Когато й казах, се ядоса. Какво, да не е катастрофирала с мустанга и да е наранила някого?
— Идвала ли е при вас тук?
Хатфийлд извади мръсния парцал и го прехвърли от едната ръка в другата.
— Може би.
— Може би?
— Да, идвала е.
— Колко пъти?
— Може би… два пъти. Да, два пъти, втория път ми направи проблем, влезе в сервиза все едно е неин и попита за мене. Никой не влиза там освен нас, специалистите.
— Като в операционна — каза Майло.
— Какво?
— Вие сте като лекари, които работят върху пациенти, и шефовете искат всичко да е под контрол.
— Точно така, същински лекар съм — каза Хатфийлд и вдигна черните си ръце. — Някои от другите момчета са повече като касапи. — Крива усмивка. — Само ако знаеха клиентите какво става тук отзад.
— Значи Катрина се е появявала два пъти.
— Точно това е, никога не съм я канил, просто се появяваше. Втория път ми донесе обяд. Някаква вегетарианска гадост, юфка, нещо такова. Казах й да си го избие от главата.
— По това време връзката ви е затихвала?
— Нямаше никаква връзка. Прекалено много драма.
— Само че в продължение на два-три месеца сте търпели — казах аз.
— Това беше заради знаете какво. А и нямаше начин да има някаква връзка, защото бях женен.
Той заразтрива ивицата бяла кожа.
— Разводът ви свързан ли е по някакъв начин с Кат? — попитах аз.
Хатфийлд се изсмя.
— Ами, глупости. Свързан е с това, че се оженихме, когато бяхме на седемнайсет, за четири години ни се родиха четири деца и повече не можехме да се понасяме един друг. Тя ги взе всичките и се върна в Кълъмбъс.
— Знае ли за Кат?
— Не е нейна работа. — Той се ухили и потърка кокалчетата си. — Кат не е нито първата, нито последната.
— Играч сте — рече Майло.
— Работя много, няма от какво да се оплаква — каза Хатфийлд. — Помагам и на нея, и на децата, и си скъсвам задника, за да го правя. Ако искам малко да се позабавлявам, никой не може да ми забрани.
— Виждали ли сте някои от приятелите на Кат?
— Не, а и тя не е виждала моите. Всичко беше…
— „Знаете какво.“
— Именно. — Хатфийлд пусна цигарата на асфалта и бавно я стъпка. — Няма ли да ми кажете какво е направила?
— Изчезнала е.
— Изчезнала ли? И какво от това? Непрекъснато го прави.
— Какво имате предвид?
— Обаждам й се да се видим, а нея никаква я няма. След няколко дена тя ми звъни и ми се фука как била в Мексико, на Хаваите или не знам къде си. Фука ми се как се запознала с някакъв богаташ, който й плащал сметките, докато била там, как ядяла речни раци, морски раци, филе миньон и не плащала нито цент. Като почна да ги разправя тия, знаех, че ще има проблеми.