Напред към едно тъмно и студено място.
Втора глава
Обядвах с Майло в „Сърф лайн кафе“ в Малибу, когато се обадиха.
Единствената причина да сме на това място беше фантастичното време. Ресторантът представлява дървено бунгало с панорамни прозорци и широка дъсчена тераса, кацнало високо на западната страна на Тихоокеанската крайбрежна магистрала, на юг от „Канън Дюм роуд“1. На половин миля от океана, без гледка към водата, името му беше сбъркано. Храната обаче беше страхотна и дори от това разстояние се усещаше мирисът на сол.
Часът беше един следобед, седяхме на терасата, хапвахме сериола на скара и пиехме бира. Майло току-що се беше върнал след една седмица, прекарана в Хонолулу, където беше успял да се опази бял като мляко. На лошо осветление видът му никак не бе хубав — бучки, следи от акне, бръчки по челото и ефект от гравитацията върху бузите му като на мастиф. Днешната светлина беше неземна, но дори и тя успяваше да скрие само част от грапавините.
Въпреки това и въпреки най-грозната хавайска риза, която бях виждал, той изглеждаше добре. Нямаше ги тиковете и непрекъснатите гримаси, които издаваха опита му да скрие болката в рамото си.
Ризата представляваше вакханалия от червеникавокафяви слонове, морскосини камили и бледооранжеви маймуни върху море от масленозелена коприна, обвила бъчвообразното му туловище.
Хавайското пътешествие беше дошло след двайсет и деветте дни, прекарани в болницата — възстановяване от дузина сачми, забити в лявата му ръка и рамото.
Стрелецът, вманиачен психопат, беше мъртъв, спестявайки на всички досадния съдебен процес. Майло презрително наричаше раните си „проклети, глупави драскотини“. Бях виждал рентгеновите снимки. Някои от сачмите бяха минали на милиметри от сърцето и белия дроб. Едно парченце метал беше заседнало толкова дълбоко, че не можеше да се извади, без да увреди сериозно мускула — то причиняваше гримасите и тиковете.
Въпреки всичко това предвиждаха се само три дни в болницата. На втория ден обаче разви стафилококова инфекция и остана на венозни антибиотици близо месец. Настаниха го на ВИП етажа, защото живееше с доктор Рик Силвърман, шеф на спешното отделение.
По-големите стаи и по-добрата храна не помогнаха особено. Поддържаше висока температура и бъбреците му за малко да откажат. Накрая успя да се пребори и започна да мрънка срещу условията и срещу двайсет и една годишната актриса в ъгловия апартамент в края на коридора. Официалната й диагноза беше „изтощение“. Шефът на токсикологията буквално се беше нанесъл в апартамента й.
Двама папараци бяха успели да се промъкнат покрай охраната само за да бъдат изхвърлени безцеремонно от частните гардове на старлетката.
— Ако не могат да хванат нея, може би ще се задоволят с тебе — казах аз.
— Ама разбира се, списание „Пийпъл“ не може да просъществува без близки планове на обширната полярна тундра, каквато представлява моят ВИП задник.
Той се измъкна от леглото, излезе с тежки стъпки в коридора и изгледа гневно частния охранител, който се мотаеше около вратата му. Човекът се отдалечи.
— Натрапчив негодник.
Определено оздравяваше.
След като го изписаха, се преструваше, че всичко е наред. Рик, Робин, аз и всички, които го познаваха, се преструвахме, че не забелязваме сковаността му и липсата на енергия. Лекарят на отдела настоя да си вземе отпуска, а капитанът пък изобщо отказа да обсъжда друг вариант.
Майло и Рик от доста време говореха за ваканция в тропиците, но когато времето наближи, настроението на Майло беше, сякаш очакваше влизането в сила на присъда.
Изпрати ми една-единствена картичка с гигантски сумисти, търкалящи се по белия пясък.
Изкарваме си чудесно… дъра-бъра, ала-бала, дрън-дрън. Това са местните. Още няколко луау2 и с кариерата ми на модел е свършено.
Примитивно твой
След като изпи втората си бира, той се обърна към мене.
— Какво се подхилваш?
— Подхилвам ли се?
— Аз съм трениран наблюдател. Подхилваше се.
Свих рамене.
— Заради ризата, нали?
— Ризата ти е страхотна.
— Имаш късмет, че нямам детектор на лъжата под ръка. Какво, не ти ли харесва автентичната островна мода?
— Да не би на остров Оаху да има слонове?