— Как така?
— Тя очакваше някаква гадост. Наистина ли мислите, че нещо й се е случило?
— Няма я повече от седмица.
— Голяма работа. Тя просто става и тръгва.
— Карате ли колите понякога? — попитах аз.
— Ъъ… да, непрекъснато, за проба.
— Малки кръгчета в квартала ли?
— Зависи от проблема. Ако клиентът казва, че спирачките свирят след десет минути каране, трябва да я караш десет минути. Защо, да не искате да се повозите?
— Кат искала ли е да се вози?
Хатфийлд се почеса по главата.
— Защо й е да иска?
— Върви с раците и филето миньон — казах аз.
Той не отговори.
— Врънкала ли ви е? — попитах аз.
— Защо питате?
— Казала е на приятелката си, че сте я возили в едно от бентлитата.
Бърза лъжа, понякога направо си се чудя. Майло обърна глава, за да не види Хатфийлд как устните му се разтягат.
Присвитите очи на Хатфийлд леко се разшириха.
— Така ли ви каза?
— Точно така.
— Откъде знаете, че казва истината?
— Момичето като почне да врънка, става досадно — рекох аз.
Без отговор.
— Клайв? — рече Майло.
— Защо трябва да си признавам? — попита Хатфийлд.
— Клайв, изобщо не ни интересуват шефовете ви — каза Майло, — просто се опитваме да разберем какъв тип момиче е Кат.
— Какъв тип ли? Нахална, ето какъв. Да, врънкаше ме, притискаше страхотното си тяло в мене, казваше ми какво ще ми направи, ако само малко я повозя, много ти се моля. — Гласът му се извиси в хленчещ алт. — Имаше една, която и без друго трябваше да тествам, така че я повозих.
— Каква кола беше? — попита Майло.
— Ролс „Фантом“.
— А не бентли „Арнидж“?
— Мога да ги различа.
— Това първият път ли беше, когато се появи, или вторият?
— Първия път — каза Хатфийлд. — Тя затова дойде втория.
— Смятала е, че пак ще го направите?
— Мислеше се вече за собственик на сервиза. Направо влезе и попита къде е Клайв. Натресе се право на управителя.
— Първия път отпред ли чакаше?
— Прати ми съобщение. Както правят всички. Бях зает, трябваше ми малко време да изляза. Тя се ядоса. За секунда да останем насаме и почва да мрънка.
— Някога да сте я возили в бентли? — попитах аз.
— Не, само в ролса.
— На кого е?
— Не ни казват.
— Хареса ли й?
— Разбира се — рече Хатфийлд. — Само кинтите я интересуват, да се хване с някой богат и да натрие носа на майка си. Щото мрази майка си. Тя го казва, не аз. Тъпа работа.
— Кое?
— Да си мислиш, че някой е готин, щото кара готина кола. Нека да ви кажа нещо — богатите тъпаци си харчат всичките пари да се изфукат, след това ги хваща страх и изобщо не я изкарват от гаража. Това е все едно аз да имам пари и да ви ги навирам в лицето, ама после — опа! — хваща ме шубето да не ме види някой и да не ми свие всичко.
Майло се засмя.
— То си е смешно — каза Хатфийлд и запали нова цигара. — Като намерите Кат, кажете й да ми се обади, ако иска, даже ще се направя, че не забелязвам как се преструва. Повечето време съм бил женен, така че съм наясно с преструвките.
Той тръгна да си ходи, но Майло го задържа с няколко лесни въпроса, чиято цел беше да го накарат да се отпусне. Хатфийлд стана малко по-дружелюбен, даже разказа един мръсен виц за жената, енота и ауспуха. Нищо повече не каза обаче за Кат Шонски. Когато Майло го попита къде е бил вечерта, когато е изчезнала, той отговори:
— Обикновено идея си нямам къде съм бил. Ама за късмет този път знам. Бях си в Кълъмбъс. Голямата ми дъщеря имаше рожден ден.
— Кога пристигнахте и си тръгнахте?
— Не ми ли вярвате?
— Рутинен въпрос — каза Майло. — Помогнете ни да се ориентираме и ви оставяме на мира.
— Добре, добре… когато дойдох… хм… трябва да е било четвъртъкът преди излизането й, дето казвате. Бях в Кълъмбъс четири дни, после отидох с колата до Байлокси да видя майка си. Тя е в старчески дом там и когато ходя при нея, я водя в казиното и я оставям с инвалидната количка до някоя ротативка, докато не свърши всичките си монети. Два дена по-късно съм пак тук. Щях да ви кажа да проверите в колко съм дошъл, ама не искам проблеми с шефовете, така че не ме прецаквайте, става ли? Всичко ви казвам.