Той протегна крака.
— Обратно на изходна позиция със скоростта на светлината.
Бюрото му беше засипано с документи и бележки. От „Връзки с обществеността“ се обадиха да кажат, че убийството на Ела Манкузи може да се появи по новините довечера, трябваше да е на разположение за коментар, ако се наложи. Шон Бинчи беше звънял два пъти, без да остави съобщение. Гордън Бевърли искаше да знае дали има някакъв напредък с Антоан.
— Шестнайсет години и още не са го забравили — казах аз. — А Тони със скорошната си загуба не се обажда да пита за майка си.
— Не е ли смешно?
Той се обади на ченгето, което наблюдаваше Манкузи, и човекът потвърди създадения навик — обектът прекарал целия ден в апартамента си, отишъл за малко с колата си в късния следобед до същата сергия, изял едно бурито в колата, изхвърлил боклука през прозореца и се прибрал.
Шон беше предприел инициативата да претърси карето на „Вила Ентрада“, където беше изоставено бентлито. Никой от съседите не чул и не видял нищо, никой не знаел за малолетни престъпници в квартала, които биха извършили кражба на автомобил.
Нямаше следа и от мустанга на Кат Шонски.
Той се заигра с бележката от Гордън Бевърли.
— Започвам да се чувствам като домашен психолог. Поне майката на Кат още не е преодоляла отрицанието си.
— Може и да го направи, ако й поискаш кръвна проба.
— Митохондриално съвпадение с кръвта в бентлито? Я да видим докъде е стигнало първоначалното запитване.
Той отвори сайта на лабораторията в Ню Джърси.
— Още е на края на опашката и без потвърдено престъпление няма да мръдне оттам. Добре, време е да разочароваме семейство Бевърли.
— Все още не ми е ясно защо в Тексас не притиснат Джаксън за подробности, преди да си изгубиш времето.
— Защото не става дума за логика или етика, Алекс. Всичко е политика.
Той метна големия си крак на бюрото. Хартии се разпиляха и паднаха на пода. Не посегна да ги събере. Разпечата една пурета и захапа здраво. Разлетяха се трески. Той огледа наръфания край и я хвърли в кошчето. Дръпна едно чекмедже и измъкна тънка синя папка.
— Да пробваме още веднъж приятелчетата на Антоан.
Втори разговор с наблюдаващия офицер на Брадли Мезонет, същата гласова поща, същото съобщение. Гимназия „Сейнт Ксавиер“ ни информира, че господин Гуд е болен. Вместо да опитва да изкрънка лична информация за Гуд от администратора, той провери колата.
— Сив форд „Експлорър“ на две години, регистриран на „Норт Броудмор терас“. — Той разлисти указателя. — Горе в хълмовете, близо до Боул. Време е да навестим болния.
Телефонът на бюрото му иззвъня. Това, което чу, го накара да закопчае сакото си и да затегне възела на вратовръзката си. Провери връзките на обувките си, разкърши рамене и стана.
— Изненадваща среща в центъра? — попитах аз.
Той ме погледна учудено.
— Внезапно се загрижи за външния си вид.
— Магьосник си. Да бе, шефът иска да говори с мене, трябва да съм в офиса му, преди физически да е възможно.
— На каква тема?
— Неразкрити случаи — рече той. — Явно от медиите са се обадили на светиня му за Манкузи или Бевърли, или и за двата случая и той не иска да изглежда неинформиран.
— Приятно прекарване — казах аз.
— Истинска веселба ще бъде… проблем ли ще е да говориш ти с Уилсън Гуд?
— Не, ако не нарушавам процедурата.
— Психологически деликатен случай като на Антоан? — попита той. — Определено има нужда от умелата намеса на психолог. Освен това шефът те харесва, така че няма да възрази.
— Това пък кога го разбра?
— Последния път, когато ме извика. Явно е прочел онази статия, която публикува миналата пролет, и е съгласен, че психологическите профили до голяма степен са глупост.
— Шефът чете списания по психология?
— Шефът е завършил психология. Той предложи да те назначим на щат. Казах му, че отделът е икономически неконкурентен.
Той ми каза какви са заплатите.
— Благодаря, сър — рекох аз.
— Винаги се грижа за твоите интереси. Поздрави треньор Гуд. Може пък да те научи как да подаваш пасове и да тичаш.
— В гимназията играех бейзбол.
— Като какъв?
— Резервен аутфилдър — казах аз. — Там, където има нужда от мене.