— Д-р Буквалист. — Той потърка коприната с месестите си пръсти. — Ако бях намерил риза с Фройд, който анализира някоя махи-махи3, щях да ти донеса.
— Макадамията ми стига.
— Да бе.
Той отметна черната коса от челото си и поръча още една бира, която бързо изпи. Ясните зелени очи огледаха магистралата долу. Клепачите му се спуснаха наполовина.
— Добре ли си?
— Връщам се на работа утре, тази отпуска ме подлуди. Проблемът е, че като се върна в офиса, нямам какво да правя. Няма нови случаи и толкова, да не говорим за интересни.
— Откъде знаеш?
— Писах мейл на капитана вчера.
— В западен Ел Ей всичко е спокойно — казах аз.
— Затишие пред буря или още по-лошо.
— Кое може да е по-лошо?
— Липсата на буря.
Настоя да плати и се пресегна за сметката, когато телефонът му изписука. Използвах случая да дам на келнера кредитната си карта.
— Подло. — Той го вдигна и се заслуша. — Добре, Шон, защо не? Но ако се окаже истинско престъпление, залозите се отменят.
— Да не би Шон да има фалшиво престъпление? — попитах аз, докато ставахме.
— Кражба на кола в Брентуд. При това са намерили колата.
Като много детективи, разследващи убийства, той смяташе всичко по-малко от отнемането на човешки живот за равносилно на пресичане на червено.
— Защо се обажда на тебе?
— Смята, че може да е нещо по-сериозно, защото на една от седалките има кръв.
— Това звучи по-сериозно.
— Не става дума за една кофа кръв, Алекс. По-скоро няколко капки.
— Чия?
— Това е големият въпрос. Нахалният хлапак ме търси за съвет. Никой не му е казал, че до утре съм свободна птичка.
Замълчах. Когато е в това състояние, няма смисъл да си хабя иронията.
Шон Бинчи чакаше пред една бледожълта къща, облечен в обичайния си тъмен костюм, синя риза, вратовръзка и излъскани до блясък „Док Мартенс“. Той беше млад, кльощав, риж младши детектив, бивш басист на една ска-пънк банда, открил едновременно Исус и полицейското управление на Лос Анджелис. Майло го взе под крилото си, Шон мина бързо през чиновническата работа и се премести в отдел „Кражби“, след това в „Автокражби“. Според мълвата тези движения бяха свързани с неговата „липса на креативност“.
Къщата зад гърба му беше една от онези величествени, безлични, гигантски постройки, които бяха започнали да преобладават в луксозните квартали на Ел Ей.
Това беше скъпата част на Брентуд, на запад от Бънди и на север от „Сънсет булевард“, където улиците се стесняваха и вместо тротоари имаше трева. Над по-голямата част от улицата се извисяваха сенчести евкалипти. Непосредствените съседи на бледожълтата къща бяха едноетажни ранчо, подредени като за разстрел в очакване на багера, който щеше да ги събори.
Шон посочи широката каменна алея, водеща към двойния гараж. Пред една от вратите беше паркирано черно бентли арнидж.
— Баровски коли — рече Майло. — Тъкмо това ми трябваше.
— Здрасти, Лут4. Здравейте, д-р Делауер.
Обичайното съкращение в управлението за чина на Майло е „Лу“. Майло обаче не е дребнав.
— Как беше на Хаваите?
— Донесъл съм ти малко макадамия — каза Майло.
— Благодаря… страхотна риза.
Погледът на Майло се отмести към бентлито.
— Някой го е откраднал и е имал наглостта да остави кръв по седалките?
— Или нещо, което много прилича на кръв.
— Като например?
— Сигурен съм, че е кръв, Лут. Не съм я пратил за анализ, защото исках да чуя твоето мнение.
— Кой го е намерил?
— Собственикът. — Бинчи потупа бележника си. — Никълъс Хюбъл. Съвестен гражданин, можеше изобщо да не ни се обади.
Майло отиде до бентлито. Пряката слънчева светлина огряваше боята, която беше толкова блестяща, че приличаше на разтопен катран.
— Как го е намерил?
— Минавал оттук и го забелязал три пресечки по-надолу.
— Не е особено забавно.
— Ако смяташ, че не трябва да му обръщам внимание, няма. Просто исках да съм сигурен, че не пропускам нещо.
— Колата отключена ли е?
— Аха.
— Дай ми ръкавици и ми покажи тази така наречена кръв.
Трета глава
Първокласна кожа от няколко крави и едно-две дървета за фурнир.