И всичко това миришеше като частен клуб в Мейфеър.
Интериорът на бентлито беше в мръснобяло, тук-таме изпъстрено с черно; нямаше как петно да остане незабелязано. Въпросното петно беше около пет квадратни сантиметра, от дясната страна на седалката до шофьора. Проточило се към шева и по-бледо в долната си част. Или се е разтекло, или някой го е забърсал.
Допусках, че може и да е кетчуп, но някак по-вероятно ми се струваше да е хемоглобин.
— Не съм впечатлен — каза Майло.
— Може да има и още, но на черната подова настилка не се вижда, освен ако не разгледаме много отблизо.
— Провери ли багажника?
— Отворих го и го огледах. Изглежда все едно никога нищо не е слагано вътре. Буквално. Има два чадъра, закачени за преградката. Собственикът каза, че вървят с колата, струват осемстотин долара и никога не ги е използвал.
Майло опъна латексовите ръкавици на лапите си, наведе се, завря глава близо до петното, но не го докосна. Като оглеждаше и душеше, той провери подовата настилка, вратите, редицата остъклени прибори. Отвори една от задните врати и каза:
— Колата мирише на ново.
— На една година е.
— Пет хиляди километра на километража. Май собственикът не е използвал само чадърите.
— Има и лексус — каза Шон. — Твърди, че не бие толкова на очи и е по-надеждна.
Майло пак огледа петното.
— Прилича на кръв, но не виждам следи от удар нито с висока, нито с ниска скорост. Някой кретен, сигурно детето на съседите, се е напушил и порязал на нащърбения си бонг. Колата от гаража ли е открадната?
— От алеята.
— Такава кола и собственикът не я прибира?
— Така изглежда.
— Ключовете на таблото ли са били?
— Той твърди, че не. Щях да го разпитам още, но телефонът звънна и влезе вътре.
— Вероятно са били прибрани — каза Майло, — никой не иска да изглежда като идиот. Кражбата на нещо толкова очевидно издава незрялост и импулсивност. Което пасва на съседския пънк. Също и захвърлянето наблизо. Какво мислиш, Алекс?
— Звучи логично.
Той се обърна пак към Шон.
— Ако беше сериозен случай, щях да претърся района, започвайки от бунището, и да разбера кои са проблемните тийнейджъри. Само че това е едно голямо „ако“.
— Значи да не се занимавам? — попита Шон.
— Собственикът настоява ли да се занимаваш?
— Стреснат е от кръвта, но казва, че не иска да се шуми, тъй като няма щети.
— Ако бях на твое място, Шон, щях да го посъветвам да извади „Мегиар“-а и да забрави за цялата работа.
— Какво е това?
— Скъп препарат за почистване на кожа.
— Нямам нищо против — рече Шон.
— Приятен ден.
Докато вървяхме към кадилака, вратата на бледожълтата къща се отвори и оттам забързано излезе един мъж.
Беше на около четирийсет години, метър и осемдесет, с дълги, отпуснати крайници, ниско подстригана кафява коса, посребрена по слепоочията, и малки очила с кръгли стъкла. Беше облечен в сива тениска, сини кадифени панталони и кафяви мокасини без чорапи. Очилата бяха кацнали на тънък прав нос. Устните му бяха стиснати и издадени напред, сякаш някой го беше стиснал за бузите.
— Лейтенант? — Той подмина Шон и се отправи към нас, оглеждайки ризата на Майло с разбунтувалите се слонове и моята черна блуза и джинси. Присви очи зад очилата в опит да разбере кой от нас е главният.
— Майло Стърджис.
Една ръка с дълги пръсти се протегна към него.
— Ник Хюбъл.
— Приятно ми е, сър.
Хюбъл посочи бентлито зад гърба си.
— Странна работа, а? Казах на детектив Бинчи, че не искам да правя от това голям въпрос, но сега размислих. Ами ако бандитът е някой от квартала и реши да мине към нещо повече от евтини забавления?
— Имате предвид скъпи забавления — рече Майло.
Хюбъл се усмихна.
— Купих я в един от онези моменти, когато не знаеш какво правиш. Караш я една седмица и после си даваш сметка, че не е нищо повече от една кола и илюзията те е омаяла… Както и да е, исках да кажа, ами ако някой от местните престъпници със сериозни антиобществени намерения се навърта наоколо и кражбата е само първият симптом?
— На какво, господин Хюбъл?
— На безразборни кражби. — Очите на Хюбъл зад очилата бяха светлокафяви и подвижни.
— Притеснявате се, че може да се върне и да опита нещо друго ли? — попита Майло.