Дълга въздишка. Почти прошепна:
— Робърт Гилалой.
Чух химикалката на Майло да дращи.
— На колко години си, Таша?
— На двайсет и две.
Майло се изкашля.
— На двайсет и девет, сър. — Смях с придихание. — Това е последната ми оферта.
— Адрес?
— „Кенмор авеню“, но е временно.
— Докога?
— Докато си купя имение в Бел Еър.
— Откога си в Ел Ей?
— Родена съм в Калифорния, сър.
— Къде?
— Във Фонтана. Родителите ми работеха в птицефабриката. — Кикот. — Не се шегувам. Писна ми от перушината и вонята.
— Кога?
— Преди около тринайсет години, сър.
Представих си объркания тийнейджър, който си проправя път от окръг Сан Бернардино към Холивуд.
— Телефон? — попита Майло.
— В момента го сменям.
— Предплатени карти ли използваш?
Без отговор.
— Как те откриват, Таша?
— Приятелите знаят къде да ме намерят.
— Приятели като Тони Манкузи?
Мълчание.
— Разкажи ни за Тони, Таша.
— Ама това за Тони Неиталианеца ли е?
— Какво искаш да кажеш?
— Не прилича на италианец. По-скоро на пудинг… онова с яйцата… тапиока.
— Редовен клиент ли е, Таша?
— Да не искате да кажете, че Тони е лош?
В гласа се появи ново вибрато. Отново стана момичешки и изплашен.
— Това изненадва ли те?
— Никога не е бил лош с мене.
— Но?
— Нищо — рече Таша.
— Колко често се виждате?
— Няма график — каза Таша. — Не е редовен… нередовен е.
— Тони сменя ли ви?
— Не, харесва мене или въобще не излиза. Трябва да си с парите напред, миличък.
— А Тони е скъсан?
— Така казва.
— Много ли се оплаква?
— Не се ли оплакват мъжете непрекъснато, сър? Жената, простатата, времето. — Смях. — „Доджърс“9. А при Тони и дискът му.
— Кое?
— Гръбначният диск. Тук боли, там боли. Вижте ме какво бебе съм. Ама масажи не правя, тоя френски маникюр е чуплив.
— Както се оправяш с това вайкане — рече Майло, — можеш да си намериш и съпруг.
— Вие сте готин и забавен човек, сър. Вие от какво се оплаквате?
— От лошите, които се измъкват — каза Майло. — Къде се запознахте с Тони? Само не ми казвай „тука някъде“.
— Тук някъде. Хи-хи… добре де, добре, не ме гледайте така страшно, запознахме се на един купон. На едно уанабу парти нагоре из хълмовете.
— Какво е уанабу?
— Господин, който се преструва, че се преструва.
— Че е момиче — рече Майло. — За разлика от твоите приятелки при Гордито.
— Моите приятелки са си момичета, независимо какво казват властите. Приятелките ми са жени в мозъка си, което е най-важното.
— Уанабута…
— Уанабутата дори не се и опитват. При тях всичко е грозно. Грозни перуки, грозни рокли, грозни, грозни избръснати задници, квадратни обувки. Нямат я сърцевината. Деликатността. За уанабутата всичко е карнавал, после пак костюм и вратовръзка за понеделник.
— Маскарад — рече Майло.
— Даже и това не е, сър. Дори не се опитват.
— Къде из хълмовете беше този купон?
— Някъде близо до надписа на Холивуд.
— Над Бийчуд ли?
— Не познавам улиците. Отдавна беше.
— Колко отдавна?
— Шест месеца може би — отвърна Таша. — Може да са и пет. Говорих с Тони, но си тръгнах с един адвокат. Вижте, това беше една къща, навътре в Окснард, близо до водата, докато стигнем до нея, пътувахме ли, пътувахме, а въздухът беше солен. Няма да ви кажа името му, каквото и да ми направите, защото беше сладур. Сладък, стар и самотен, жена му беше в болницата. На сутринта направи гофрети с банани и гледах как слънцето изгрява над водата.
— И той ли беше уанабу?
— Не, беше си нормален.
— И нормални ли имаше на купона?
— Момичета, уанабута, нормални. — Кикот. — Може би кенгура.
— Тони какъв беше?
— Нормален. Взех го за градинар или водопроводчик, нещо такова. Все едно е дошъл да оправи клозета.
— С униформа ли беше?
— Мърляв — каза Таша, сякаш това беше престъпление. — Смачкани панталони и блуза с надпис „Алоха“. Много евтино.