— Ти как се озова на купона?
— Едно момиче ме покани. Джърмания, само това име знам. Голяма работа, ама бяла, прибра се у дома преди няколко месеца. Разправяше, че баща й имал две жени в Юга, с мащехата се разбирали много добре, но собствената й май…
— Колко души имаше на купона?
— Трийсет? Петдесет? Имаше хора из цялата къща. Момичетата изглеждаха жестоко, уанабутата бяха като бабички, нормалните се опитваха да решат какво да правят.
— На кого беше къщата?
— Така и не разбрах.
— Как се хвана с Тони?
— Беше тъжен.
— И?…
— Всички купонясваха, а той седеше и се оплакваше на едно уанабу. Уанабуто го слуша известно време, след това си тръгна и остави Тони самичък. Изглеждаше ми тъжен, а аз съм си грижовна, така че седнах при горкия човечец. Започна да ми се оплаква, станахме да се разходим. Тръгнахме нагоре по улицата, но чухме койоти, аз се уплаших и се върнахме.
— Нямате ли койоти във Фонтана? — попита Майло.
— Много койоти имаме, затова се уплаших, сър. Виждала съм какво правят с кокошките.
— Тони се оплакваше за…
— Както ви казах, сър. За кинти. Живеел на готино място, след това гръбначният му диск прецакал работата, майка му не му помагала повече, наричала го нехранимайко.
— Разказал е всичко това на другото уанабу, така ли?
— Чух думата „пари“, преди да седна. Тази дума винаги ме кара да наостря уши. Докато се разхождахме, започна да ми разправя колко лошо се отнасяла майка му с него. Каза, че му спряла кранчето, бил единствено дете, защо й трябвало да го прави.
— Ядосан ли беше?
— По-скоро тъжен. Даже депресиран. Казах му да вземе прозак или нещо такова. Не ми отговори.
— Когато той се оплакваше на уанабуто, уанабуто слушаше ли го?
— Май да… да, гледаше Тони право в очите и кимаше, все едно даваше да разбере, че го чува. След това изведнъж стана, сякаш не искаше да слуша повече.
— Омръзна ли му?
— Не, не, по-скоро… все едно беше много тъжно.
— Опиши уанабуто.
— По-висок от Тони, но не колкото вас, сър.
— Едър ли беше?
— Трудно е да се каже, с тези дрехи. За туид ви говоря, а беше топло. Също като… като някоя баба от филмите, от ония, студените бели кучки. Чорапогащник с ръб по средата.
— Колко стара?
— Опитваше се да се изкара по-стар, с целия тоя грим, сивата перука. Може да беше на трийсет, може и на петдесет. Много от тях го правят, номерът „ела при баба“. Търсят комфорт, нали разбирате? Ако баба, която не си бръсне краката и в лицето прилича на тоалетна чиния, може да ви осигури комфорт… къде сме, никога не съм стигала толкова далече.
Бяхме се отдалечили на три километра на изток от нейното място.
Когато приближихме „Родни“, Майло каза:
— Защо не завиеш, партньоре?
Минах покрай сградата на Тони Манкузи. Майло наблюдаваше лицето на Таша. Тя изглеждаше заспала.
Като завих наляво по „Сънсет“, рекох:
— Интересна работа, Таша. Тони се оплаква от майка си на някакъв тип, който се опитва да прилича на майка.
— Ей — рече Таша, — не се бях замисляла за това.
— Как се казва онзи? — попита Майло.
— Ако знаех, щях да ви кажа, сър, честна дума.
— Едър, между трийсет и петдесет. Дай ми повече подробности.
— Грозен, сър. Подпухнало лице, червен лъщящ нос, все едно е пил цял ден и цяла нощ… ъъъ… очила. Розови пластмасови очила. С кристали. Женски очила… а, да, и лак за нокти естествено.
— Цвят на очите?
— Не знам, сър. Толкова време мина, че помня само колко бе грозен. Беше се постарал, разбирате ли? Сива перука като парцал, костюм от туид, развлечен и тежък… със зелен кадифен шев. — Издаде звук като че ли щеше да повърне. — Обувки, с които можете да стъпите в кал и никой да не забележи. Все едно шалът можеше да помогне…
— Носел е шал, така ли? — попита Майло.
— Единственото хубаво нещо в този ансамбъл — рече Таша. — Пурпурен, разкошен. Луи Вюитон. На свинче — звънче.
Докато карах през Източен Холивуд към Силвър лейк и Екоу парк, Майло я притискаше за още подробности за душеприказчика на Тони Манкузи, но не изкопчи нищо. Светлините на центъра се показаха пред нас.
Таша се прозя.
— Ето снимка на един човек, когото познаваме — рече Майло.
— Космат тип — каза Таша.